Любомир Николов - Къртицата

В своето изумление чиновникът забрави дори за страха.

— Но това е невъзможно, господин нулев. Невъзможно е!

— Защо се учудваш? — нетърпеливо запита Васил. — Има толкова хора от различни класове, с различни тела, с различни форми…

— Те се раждат такива, господин нулев! Те са си такива!

— Ще разбереш, че не е така — каза Васил и кимна на носачите.

Те повлякоха чиновника напред към разтворената врата на камерата. Етикап се блъскаше в ръцете им и крещеше:

— Не! Не искам, господин нулев! Признавам, всичко признавам!

Носачите го наблъскаха в тясното пространство, притиснаха го към пода, изчакаха гъвкавите механични пипала да обвият ръцете и краката му, после се дръпнаха назад. Васил затвори дебелата метална врата и писъците на Етикап заглъхнаха.

— Това също трябва да се има предвид — каза Урман. — Ти забравяш, че за обикновените поданици цялата система остава в тайна. Те смятат за напълно естествено, че всеки човек е пределно пригоден към професията си.

— Вярно — съгласи се Васил. — Точно системата за формиране на човешката психика е най-страшна. Диктаторите го разбират и пазят тайната на биологическите преобразования. Ето защо след всяка трансформация изтриват паметта на човека. Но това може да се окаже най-уязвимото им място.

— Как?

— Ще видим… Трябва да проверя още нещо.

— Е, мълчи си, щом така ти харесва — обиди се Урман и излезе от залата.

Васил поклати глава и се прибра в тясната стаичка, която сега делеше с Урман. Не му оставаше нищо, освен да чака.

Очакването свърши след два дни. Това беше минималният срок, който успя да изстиска от машината.

Урман отдавна беше забравил обидата си. Сега той стоеше до камерата и нетърпеливо надничаше зад гърба на Васил, който отваряше вратата. Малко по-настрани се бяха подредили и други любопитни бунтовници.

Вратата се отвори бавно. Вътрешността на камерата беше тъмна. От нея лъхна топла вълна и остра миризма на някакви химикали. Неясна, белезникава фигура се помръдна в мрака, несигурно изпълзя напред и се превърна в голо човешко тяло. Но това тяло вече по нищо не приличаше на предишния чиновник. От миналото оставаше само ниският ръст. Хлътналите гърди се бяха превърнали в могъщ гръден кош, край който несигурно се движеха четири мощни ръце. Главата беше малка, плешива. Под изпъкналото ниско чело страхливо блестяха кръгли черни очички.

Етикап изпълзя навън, изправи се на късите треперещи крака и огледа голото си тяло. Четирите ръце го ужасиха. Една по една той ги издигаше към лицето си, отпускаше ги надолу…

— Господин нулев… — дори гласът му беше станал груб, басов. — Какво е това, господин нулев?

Васил се приближи към него и леко положи длан върху гърбавите му двойни рамене.

— Това е истината, Етикап. Няма никакво разделение на хората. Има само превръщане… Насилствено превръщане. Това е същността на великия Аткран.

Последните думи накараха бившия чиновник да потрепери. Нулевият, неговата последна опора, сам вършеше престъпление, като говореше така за великата държава. Но какво оставаше сигурно в този объркан свят? На кого да вярва? На какво да се надява?

— Гладен съм — глухо каза той.

На екрана беше една от столичните улици. Хиляди сини униформи я изпълваха от край до край. Строени в плътни колони, войниците чакаха заповед за атака към подземията на престъпниците.

— Маски-и-и-и! — протяжно изрева гласът на командира.

Като един, с точни, отсечени движения войниците измъкнаха противогазите, нахлузиха ги върху главите си и сложиха отгоре каските. Веднага химиците помъкнаха към бетонната шахта дебели тежки маркучи. Лъскавите метални наконечници потънаха надолу. Нещо зафуча, засъска и от шахтата се надигнаха облаци бял отровен дим.

Кар забрави за чашата. Надигна бутилката и отпи направо от гърлото от превъзходното урбайско вино. Къде е сега душата ти, уважаеми Бурдан? Нали ти винаги твърдеше, че една акция срещу тунелите е невъзможна по политически причини. Сега ще видиш дали е невъзможна. В този момент една и съща картина се повтаря в десетки градове на великия Аткран. Армията се обръща срещу вътрешния враг. Подземията ще бъдат овладени за пръв път след повече от сто години.

Войниците на екрана се спускаха един след друг в тесния черен отвор.

Грохотът на стрелбата нахлу през металната врата. Урман скочи от леглото и още без да осъзнава какво се е случило, грабна автомата с двете си леви ръце. Студът на стоманата върху дланите му го събуди окончателно.