Любомир Николов - Къртицата

Трясъци, далечни взривове, гърмежи, слети в заплашителен тътнеж, изпълваха подземието. Не беше обикновена атака, а нещо много по-сериозно. Урман разбра това и трескаво се приготви за бой. Измъкна изпод възглавницата колана с тежкия кобур и го притегна на кръста си. Джобовете на панталона и якето натъпка с гранати и пълнители. Взе в ръка втори автомат, третия преметна през рамо заедно с торбата на противогаза.

Едва сега, натежал от оръжие, водачът на бунтовниците се почувствува сигурен. Дори сам можеше да приеме сражението.

С бавни, спокойни крачки излезе от стаичката. Голямата зала беше пуста.

— Не са ме събудили! — гневно промърмори Урман. — Хапльовци!

Блъскайки тежко с крака по студения под, той изтича към коридора. Но още преди да излезе навън, една гротескна фигура изскочи срещу него и отчаяно замуча през дългия хобот на противогаза. Думите се губеха в дебелата гума, но Урман разбра и бързо нахлузи маската. Противникът беше пуснал газ.

Изблъска стоящия пред него човек, излезе в тунела и побягна напред, към приближаващата се престрелка. Дишането му стана тежко, скоро по лицето му почна да се стича пот.

Зад близкия завой едва не се сблъска с тълпа от двадесетина мъже. Всички бяха с противогази, но Урман позна своите хора. Те отстъпваха бавно, държейки под прицел следващия ъгъл.

— Къде е Базил? — изрева Урман.

За щастие той имаше офицерска маска със специален клапан, позволяващ да се говори. Най-близките бунтовници разбраха думите му и махнаха с ръце напред. С ужасни ругатни Урман се втурна нататък, заобиколи другия ъгъл и едва успя да се хвърли на пода под сноп от куршуми.

Васил беше тук, залегнал заедно с още двама души зад набързо натрупана барикада от стари сандъци, блокове бетон и някакви ръждясали железарии. Държеше здраво лостовете на огромна тежка картечница и стреляше, без да прекъсва. Останалите двама го поддържаха с огъня на автоматите си. Сред пушека, под слабото жълтеникаво осветление в другия край на коридора се тъмнееше купчина от безформени сини предмети. Урман не можеше да види по-ясно, но разбираше какво е, защото през това препятствие един след друг скачаха войници и куршумите ги посрещаха още във въздуха. Те падаха върху купчината, на тяхно място идваха нови, които стреляха в движение. От барикадата хвърчаха разцепени трески и ситни късчета бетон.

— Бази-и-ил! — опита се да изкрещи Урман.

Стори му се, че само отваря и затваря устата си. Канонадата на боя поглъщаше всеки звук.

Тогава той запълзя, притиснат към пода. Куршумите минаваха над гърба му, безшумно сред грохота, но Урман ги усещаше по трептенето на въздуха. Хапейки устни, той се добра до барикадата и потупа Васил по рамото. Сети се за противогазите и за миг изпита ужасното чувство, че няма да може да говори с единствения човек, на когото можеше да се надява. Но Васил се обърна и Урман с облекчение забеляза върху гумената муцуна допълнителния клапан на офицерска маска.

— Какво има?

— Трябва да се оттегляме — отчаяно каза Урман. — Те сега ще домъкнат запалителни бомби.

— Но ако се оттеглим, те ще ни настигнат — каза Васил и изруга, защото пълнителят на картечницата беше свършил.

— Няма! — настоя Урман. — Вярвай ми. Когато наредя, бягайте назад. Ще взривя тунела.

Васил вдигна рамене и свали тежкия квадратен пълнител от картечницата. Докато измъкваше от купчината нов и го поставяше на място, Урман пъргаво запълзя назад, към нишата в стената до самия ъгъл. Тук, в тясното защитено пространство можеше да се изправи и да огледа как стоят нещата. Регулаторът за времето изглеждаше наред. Урман смъкна защитната обвивка и завъртя стрелката до делението 10. Десет секунди… Достатъчно.

Ръката му хвана тежката ръчка, но не я дръпна. Трябваше да подаде сигнала. Урман внимателно подаде глава навън и погледна към барикадата. Васил и единият от неговите хора продължаваха да стрелят. Другият лежеше неподвижно върху някакъв сандък и от главата му бликаше кръв.

— Бягайте! — извика Урман.

Гласът му се разтопи в трясъка на изстрелите. Тогава той пусна ръчката и отново пропълзя към защитниците на тунела. Хвана рамото на Васил и го разтърси с всичка сила.

— Какво има? — задъхано запита Васил.

— Бягайте! — каза Урман. — Всичко е готово! Зеб-заб! Бягай, човече, не бави нещата!

Васил дръпна другия защитник и двамата запълзяха назад към завоя. Останал сам, Урман стисна лостовете на картечницата и изпрати дълъг ред право в тълпата от сини униформи. Спря, обърна се и видя, че отзад тунелът е пуст. Тук оставаше само той… и мъртвецът, неудобно свит върху сандъка.