Любомир Николов - Къртицата

Базил…

Васил…

Сега той знаеше всичко.

Историята понякога се повтаря по най-поразителен начин. Курсантите от Космическата академия имаха безспорно доказателство за това и охотно го посочваха на новопристигналите си събратя, като ги заставяха задължително да прочетат няколко странички от безсмъртната класика. Новаците с недоумение се взираха в томчето на Гогол, още по-учудено прочитаха заглавието „Вий“ и потъваха в описанието на Киевската духовна семинария такава, каквато е била преди няколко века.

Името на онзи остроумен курсант, който пръв е забелязал невъзможната прилика, тънеше в мрака на неизвестността. Самата прилика беше малко съмнителна, защото не се знаеше до каква степен се дължи на естествени причини, а от друга страна, до каква степен самите момчета я поддържат като славна традиция. Но тя съществуваше и това беше такъв неоспорим факт, с който трябваше да се съобразяват и самите преподавахели. Те често се поддаваха на всеобщото настроение, пускаха си страховити архиерейски бради и говореха бавно, с дълбок бас.

Трябва, впрочем, да се каже, че дори в образователната програма на Космическата академия имаше известна аналогия с онова, което в дълбокото минало са изучавали славните бурсаци, богослови и философи. Тъй като религията се смяташе за един от основните атрибути на почти всяка изостанала цивилизация, курсантите надълго и нашироко се запознаваха със суеверията както на древните земни народи, така и на откритите до момента представители на разума по чуждите планети. От огромни древни фолианти и съвсем нови мнемокристали те извличаха богословските премъдрости и водеха схоластични спорове по въпросите на християнството, будизма, идолопоклонничеството, култа Ки, вудуистките ритуали и тем подобни идеалистически схващания.

Това беше в първи курс. Дошли от училищата, възторжените хлапаци говореха с пронизителен фалцет, стръвно гризяха стените на крепостта наука и същевременно вършеха безбройни лудории, които напомняха за не съвсем отминалите отрочески дни. Джобовете им вечно бяха пълни с най-невероятни неща — епруветки с обикновен прах, за който благоговейно се твърдеше, че има космически произход и всъщност това беше вярно, доколкото Земята е космическо тяло, малки и големи камъни със същата репутация, понякога обгорени за по-голяма убедителност, разни микроскопични книжки, саморъчно направени гравидетектори, а понякога и мънички врабченца, донесени от близкия парк, които с чирикането си сред дълбоката тишина на занятията доставяха сума неприятности на своя притежател. Обикновено в такива случаи първокурсникът биваше тържествено отведен при своя наставник и мънкайки, се мъчеше да обясни, че врабчето му е било нужно с научна цел: за установяване на непосредствен контакт с чужда форма на живот. Наставникът слушаше и прикриваше зад огромната си брада меланхолична усмивка, предизвикана от спомените за времето, когато самият той е бил също такъв първокурсник и е ловял врабчета в парка.

В течение на една цяла година новаците набираха ум и разум. Наред с основите на религията, те трябваше да опознаят до най-малки подробности звездната навигация, да проведат по седем тренировъчни полета около Земята, да усвоят безбройни премъдрости и в края на втория семестър да прескочат страшния праг на изпита по хуманоидна и нехуманоидна логика.

Второкурсниците имаха далеч по-сложна програма. Те изучаваха теорията на контактите — една извънредно важна наука, но по присъщото на младостта лекомислие отдаваха по-голямо внимание на увлекателните практически занятия. Тези занятия се състояха в създаването на навици за преживяване в най-дивите полярни и пустинни местности, а също така усвояваха боравенето с всички видове оръжия: от каменната брадва до последния модел свръхмощен бластер. Кой знае защо, с най-голямо уважение се ползуваха оръжията за ръкопашен бой и второкурсниците превръщаха своите стаички в общежитието в складове за изкусно обработени тояги, боздугани, мечове, шпаги, алебарди и всички останали страшни неща, измислени от човечеството през дългата му кървава история.

От време на време в големия парк се устройваше сражение и както се разкриваше в проведеното по-късно следствие, началото му идваше непременно от второкурсниците. Разделени на три групи, те взаимно се нападаха, катереха се по дърветата и скачаха от тях с пронизителни вопли, нанасяйки ужасни удари с примитивните си оръдия, които за щастие бяха снабдени с малки, но сложни приспособления за погасяване на инерцията. Първокурсниците се втурваха покрай по-големите си събратя, въртяха се във вихъра на схватките, но бързо губеха кураж и се оттегляха тъкмо навреме, за да видят, от безопасната височина на дърветата, как през алеите дотърчават страшните мустакати третокурсници. Тук сражението вече ставаше опасно, защото третокурсниците не употребяваха оръжие. В своите практически занятия те се учеха да действуват само с голи ръце и затова всякакъв меч или топор, размахан насреща им, главоломно се стоварваше върху собственика си. Тотално разгромени, представителите на втори курс напускаха полесражението и отстъпваха мястото си на четвъртокурсниците, които пристигаха бавно и решително, като непобедима армада, огласяйки дъбравите с басови викове на всички езици, изучавани в курса по приложна лингвистика.