Любомир Николов - Къртицата

— Отвори! — заповяда Кар.

— Слушам, господин съветник.

Задъхан от старание, възрастният офицер набра шифъра, завъртя колелото и дебелата врата бавно се отмести. Зад нея се разкри тясна стаичка с грапави бетонни стени, на които бяха прикрепени четири телекамери. В центъра, върху желязно легло спеше Базил. Ръцете и краката му бяха изпънати, прикрепени с белезници за пръчките на леглото.

„Този път няма да избяга! — тържествуващо помисли Кар. — Бурдан беше глупак, опитваше се да играе на либералност. Идиотщини… Само силата, само силата… Кой друг би провел толкова бързо акцията на контраразузнаването? Ако не бях аз, зебарците отдавна щяха да измъкнат Базил от страната. Нищо, господа… Почакайте само малко! Вие ще видите, че кормилото на Аткран е поето от желязна ръка.“

Главният лекар се приближи до леглото, разтвори дрехите на Базил и посочи с пръст малкия белег върху корема му.

— Можете да се уверите, господин съветник. Без медицинска помощ тази рана би довела до смърт за около половин час, но сега това е само спомен. Пациентът е здрав като мене и като… — той искаше да каже „като вас“, но навреме се сдържа и довърши — …като господин военния. Сега, както заповядахте, го държим под упойка.

— За колко време можете да го приведете в съзнание? — запита Кар, намръщен въпреки задоволството си.

— Само за няколко минути, господин съветник. Достатъчно е да наредите…

— В такъв случай нареждам. Докато се върна в кабинета си, пленникът трябва да се събуди, вие да сте напуснал камерата и вратата да бъде затворена.

Без да чака отговор, Кар се обърна и излезе. С асансьора се вдигна до шестия етаж и мина в своя кабинет. Не бързаше. Сега имаше много време. От стенното барче извади чаша и бутилка урбайско вино. Добри запаси беше създал онзи мръсник Бурдан. Виното с бълбукане се изля в кристалната чаша и изпълни кабинета с несравним аромат. Кар отпи съвсем малка глътка. После остави чашата на бюрото, отиде до стената и отмести декоративното пано, изобразяващо разгрома на зебарската армия при река Кибилай. Отзад мътно заблестя големият екран. Кар набра на пулта необходимата комбинация, седна зад бюрото и впери поглед към екрана, на който пленникът се мъчеше да стане от леглото.

Базил напрегна всички сили, опъна ръцете си надолу, но нещо се вряза в китките му. Той извъртя глава настрани и видя белезниците. Леко дръпване на краката беше достатъчно, за да изясни, че и те са прикрепени към леглото по същия начин. Тогава Базил се отпусна.

— Здравейте, господин Базил — отчетливо произнесе нечий глас.

Пленникът надигна глава, доколкото му позволяваше неподвижното положение, огледа малката килия и откри прикрепените към стената телекамери.

— Можете да се убедите, че този път са взети всички предпазни мерки — продължи гласът. — Оттук няма да избягате.

— А, здравейте, Кар — небрежно подхвърли Базил. — Трябваше да се досетя, че това е ваша работа. Не се ли страхувате, че тая шега може да ви струва скъпо? Едва ли Бурдан ще оцени цялото й остроумие.

Настъпи мълчание. На един дъх Кар пресуши чашата, наля си още вино и погледна към екрана. Странно, въпреки всички взети мерки изпитваше страх. Знаеше, че от тази килия никой не може да се измъкне. Белезниците здраво държаха Базил, вратата се отваряше само отвън, по шифър, известен единствено на съветника и началника на охраната, а в коридора стояха войници, готови да застрелят беглеца, ако той по някакво чудо се справеше с останалите препятствия. Но въпреки това Кар се боеше. За да заглуши страха си, той потупа с юмрук по бюрото и заплашително произнесе:

— Не се надявай на Вурдан, глупако! Сев-сав! Вурдан е арестуван като подъл предател. Той те остави в ръцете на севарските агенти.

От неприличните звуци му олекваше. Той продължи да ругае, докато се убеди, че всичко е наред, че пленникът е в ръцете му и няма да избяга.

— Аз се справих с Вурдан. Сега ти зависиш само от мене. Разбираш ли, Васил? Само от мене!

Между бетонните стени гласът му кънтеше все така висок, но за Базил тези звуци се превръщаха в тихо, неясно мърморене. Килията играеше пред погледа на пленника. Нещо ставаше с него. В главата му с грохот се срутваха прегради, черната стена на забравата се разцепваше и през нея като взривове избухваха спомените. Едно име отваряше пътя към скритото, неизвестно минало, което лежеше преди тунелите на урановия рудник, преди превръщането му в къртица, преди целия този свят.