Любомир Николов - Къртицата

Високият мъж бе искрено смаян.

— Странно… — промърмори той. — Нима сте привърженик на тази мизерна страна Хамана? Или пък, зеб-заб, симпатизирате на Елпа?

— Не симпатизирам на никого. Така че онова, което казахте за сътрудничеството ми с Аткран, се отнася и до останалите държави. Имах достатъчно време, за да се убедя, че те всички са изградени по един и същ образец.

— Аха — кимна разбиращо резидентът. — Сега всичко се изяснява. Вие, уважаеми господин Базил, сте абсолютен бунтовник. Е, какво пък. Трябва да знаете, че преди да дойда в Аткран, аз съм работил в нашия отдел за борба против вътрешните врагове. Така че съм срещал мнозина, които също като вас отричат държавата по принцип. Разговорът ни трябва да бъде друг. Никой не се интересува от вашите убеждения. От вас се иска само едно.

— А именно?

— Не се правете на наивен! Знаете за какво става дума. Ние искаме да разкриете своята тайна пълно и докрай.

Внезапно уморен до смърт, Базил поклати глава.

— Това прилича на кошмар. Всички в този свят искат от мене нещо, което не зная.

— Ще узнаете! Ние имаме средства, с които ще ви накараме да заговорите. Но тогава вече няма да бъдете човек.

— Повтарям ви, аз не знам нищо. Паметта ми е изтрита, разбирате ли това? Кажете ми какво искате от мене и тогава поне ще можем да преговаряме, но не искайте невъзможното.

За момент изглеждаше, че резидентът е готов да му повярва. Сетне той се отдръпна и заплаши Базил с юмрук.

— Вие знаете всичко. Не случайно аткранските тирани ви придават такова голямо значение. Има някаква тайна, която заплашва целия свят, която може да даде неограничена власт. Желаете или не, ние ще я изтръгнем от мозъка ви. След малко ще бъдете изпратен за велика Зебара и ще попаднете в отдела за борба против вътрешните врагове. А там знаят как да разговарят. Физическите мъчения, а още повече психическите…

Лек шум прекъсна думите му. Някой чукаше на вратата. Три тихи удара, пауза, нови три…

— Идват за вас — каза резидентът. — По пътя ще трябва да решите позицията си, защото попаднете ли веднъж в Зебара, с вас е свършено, ако продължавате да бъдете наш враг.

Чу се как някой в съседната стая отвори скърцащата врата. И веднага се раздаде пронизителен, отчаян вик. Тътнежът на изстрелите изпълни тясното пространство между стените. С разширени от изумление очи резидентът се обърна назад.

Изпъвайки напред окованите си ръце, Базил неловко скочи на крака. Стоеше прав до стената и виждаше през полуотворената врата как в съседната стая нахлуват войници в сини униформи.

Когато резидентът погледна Базил, лицето му беше спокойно. С тих, равен глас той безстрастно произнесе:

— Не мислете, че сте спечелил, уважаеми. Не е така.

Дясната му ръка за миг се скри под черната дреха, после описа рязко движение напред. Нещо блесна между телата им и с хрущящ звук се заби в корема на пленника. Базил усети как ножът потъва навътре, как прорязва вътрешностите и спира, задържан от предпазителя на дръжката. Не чувствуваше болка, само странен хлад се разля по тялото му и лицето на зебарския шпионин потъна в мъгла.

Когато войниците от щурмовата група застреляха резидента, Базил лежеше неподвижно на пода и около него растеше тъмна локва кръв.

Главният лекар на болницата за клас нулев неуверено пристъпи от крак на крак и заби поглед в килима. Не смееше да погледне господин съветника в очите, макар че всичко беше наред.

Кар усещаше, че внушава страх и това му доставяше удоволствие. Той нарочно удължи мълчанието до онзи момент, когато лекарят се почувствува непоносимо. После изведнъж скочи на крака и запита:

— Как е пациентът?

— Па-па-циентът е здрав, господин съветник — заекна главният лекар. — Знаете, че за нас главното е човекът още да бъде жив, когато го докарат в болницата. Всичко останало няма значение. Медицината на великия Аткран е способна на чудеса.

— Радвам се, че досега така старателно изпълнявахте своя дълг — заплашително рече Кар, като че знаеше точно кога медикът ще престане да изпълнява дълга си. — Да отидем да го видим заедно.

— Разбира се, разбира се, господин съветник — и лекарят се засуети, отвори вратата, придържа я, докато Кар излезе в коридора, след това побърза да го настигне.

Асансьорът ги спусна в дълбоките подземия под резиденцията. Те излязоха и закрачиха по ярко осветения коридор. Две вериги войници стояха край стените неподвижно, стиснали висящите на гърдите им автомати. Началникът на охраната чакаше в дъното на тунела до масивната стоманена врата.