Любомир Николов - Къртицата

Като зашеметен Бурдан се наведе и вдигна дрехите си от пода. В главата му като топки се блъскаха мислите за Центъра по лоялност, за невъобразимите, страшни, изтънчени мъчения, които превръщаха човека в животно, отнемаха разума му, размазваха го като парцал и накрая изтръгваха от него всичко, което е говорил, мислил или дори не е посмял да помисли. Само представата за ужасите на Центъра можеше да го накара да завие от ужас, да се просне пред Кар, да целува краката му, да разкрие тайната… Но някакви останки от здрав разум му подсказваха, че това ще бъде безполезно. Бившият секретар играеше игра, в която Бурдан непременно трябваше да загуби, както стана преди малко с отхвърленото предложение.

От мъглата на страха изплува споменът за изкривеното лице на Ирзал, когато двамата с Нод Карлар се появиха в кабинета му. Сега разбираше този леден страх, от който всички вътрешности се свиват на възел. Но вече беше прекалено късно.

С отчаян скок на преследвано животно Бурдан се хвърли към прозореца. Отвори го, скочи на рамката и за миг запази равновесие. Този миг беше достатъчен, за да види…

От прозорците на долния етаж излизаше широка рамка с опъната на нея мрежа. Привичната мярка на братята по лоялност, за да попречат на арестувания да се самоубие. Олюлявайки се на ръба, Бурдан си спомни как хората в черно измъкваха от мрежата заплетения Ирзал, как пленникът се мяташе в ръцете им и страшно виеше…

Братята по лоялност се подаваха от прозореца на долния етаж, готови да го заловят.

Бурдан събра всички сили и се отхвърли напред. Тялото му описа дъга в нощната тъмнина. В една безкрайна секунда на непоносим ужас му се стори, че няма да успее, но рамката блъсна само краката му. Остана само нощта и свистящият насреща въздух, и плочките на двора, към които Бурдан падаше, падаше, падаше…

Базил се събуди бавно. С мъка излизаше от вцепенението на упойката и осъзнаваше света около себе си. Отначало разбра, че лежи на нещо твърдо. Опита се да раздвижи ръце и не успя. Тогава отвори очи и видя над себе си таван със сива, напукана мазилка.

— Събуди се — каза някой. — Сложете го да седне.

Груби ръце подхванаха пленника под мишниците и го подпряха на стената. Сега Базил видя ръцете си и разбра защо не можеше да ги помръдне. Около китките му се стягаха лъскавите халки на белезници.

Вдигна очи и разгледа обстановката. Седеше на пода в съвършено празна прашна стая с олющена мазилка. Прозорци нямаше. Нямаше и мебели, затова тримата похитители стояха прави. Двама от тях не заслужаваха внимание. От пръв поглед личеше, че са обикновени изпълнители. Но третият беше по-интересен: красив, с тънки, изящни черти, от които лъхаше пресметлив, циничен ум. Дългата черна коса надвисваше над проницателните воднистосини очи. Облечен беше в хубав нов костюм, изцапан обаче с пресни петна от прах и кал.

„По всяка вероятност самият зебарски резидент — помисли Базил. — И той лично води акцията, дори дойде на площада да ме прибере. Изглежда, че играта е голяма. За моята скромна личност се борят две държави и само аз не знам в какво се крие цената ми.“

Резидентът се наведе към Базил и бавно заговори:

— Господин Базил, ние знаем всичко за вас. Вие сте преследван от диктаторското правителство на Аткран. Вие сте, така да се каже, жертва на подли политически машинации. От вас изискват да се поставите в служба на една прогнила държава. Напълно естествено е вашето поведение при тези обстоятелства. Вие отказахте всякакво сътрудничество с тираните на Аткран и по този начин спечелихте нашето дълбоко уважение. Без да обръщаме внимание на рисковете, ние си поставихме за цел да ви освободим и както виждате, това е извършено.

— С това ли? — и Базил повдигна окованите си ръце.

— О, това е само прекомерна предпазливост… За вас, не за нас. В случай, че бъдем заловени, което, впрочем, е невъзможно, вие ще се представите за жертва на нападение.

— Много любезно от ваша страна.

Зебарският резидент не разбра иронията и продължи с възторжен глас:

— Ние не се съмняваме, че от днес ще посветите всички свои старания на една велика цел — борба срещу престъпното правителство на Аткран и стремеж за възвеличаване на единствената свободна страна в света — великата Зебара.

— За първото съм сигурен — кимна Базил. — Колкото се отнася до Зебара… боя се, че ще ви разочаровам. Не виждам нищо велико в нея, освен велика подлост и велика диктатура. Но за подобни неща не си заслужава да се ходи толкова далече, когато и тук те са ми под носа.