Любомир Николов - Къртицата

— …Лошото е, че вие не си поставяте никаква определена цел. Разполагате с невероятна база — подземна комуникация между най-големите градове, оръжейни складове, запаси от провизии… А не знаете за какво да ги използувате. Живеете ден за ден и мислите само за собственото си съществуване.

— Ти мълчи! — сърдито каза Урман. — Първо опознай нашите условия, пък тогава говори, зеб-заб. Дойде и веднага почна да командуваш. Още нищо не можеш да си представиш. Знаеш ли, че преди да включиш електрозахранването, ние тук бродехме като плъхове из тъмнината и си светехме с кандила? Че бяха разграбени всички складове, освен онези, чиито врати се отварят с електромотори. И да не мислиш, че тук сме една армия, която само чака командир? Из тия подземия бродят неизброими групи и групички и всяка от тях си има свой шеф, свои разбирания. Ти се опитай първо да преговаряш с Магдал и неговата шайка, пък тогава ще те видя. Или убеди бандата на смахнатия Ерполат, че трябва да се обедини в името на някаква цел, различна от грабежите и пиянството. Тогава ще те призная за върховен шеф на цялото подземие. И не стига останалото, ами и в моята група се е появил предател…

— Така ли? — учуди се Базил. — Мислех, че познаваш хората си.

— Хората са много… Не можеш да проникнеш в душата на всеки. А предател има, това е факт. Вчера при мене дойде пратеник от шайката на Магдал. Донесе ми писмо… познай откъде. От резидента на зебарското разузнаване. Искат тебе.

Базил подсвирна.

— Ей тъй, братко — поучително каза Урман и се почеса по тила с горната дясна ръка. — Изглежда, струваш скъпо. Затова се реших на днешната акция, макар че никак не ми е ясна. Щом зебарците търсят специално тебе, значи струваш нещо.

— А какво обещават в замяна?

— Глупости… Високи постове в тяхната армия за мене и моите помощници. Не се хващам на тая въдица.

Урман млъкна и спря пред шахтата, която се издигаше нагоре в мрака. Обърна се, преброи хората си и доволно кимна.

— Всички са налице. Можем да започваме.

— И не се намесвайте — каза Базил. — Вие сте ми нужни само за прикритие в случай на провал.

Той извади от джоба си двете малки гранати и ги подхвърли върху дланите си.

— Само да не объркаш — загрижено каза Урман. — Червената е нападателна, синята е неутрализираща.

— Няма да ги объркам — успокои го Базил.

Прибра гранатите и се хвана за скобите. Тревожно усмихнат, Урман духна в шепи и след това почука свитите си юмруци — стар суеверен жест. Базил го погледна, усмихна се и също потупа юмруци.

Започна да се изкачва бързо, уверено. Беще сигурен в успеха. Ръцете му здраво прихващаха скобите, дърпаха нагоре, към откритото пространство. Тридесет метра по-високо шахтата свърши. Базил изскочи навън, приклекна и се огледа.

Беше нощ, но очите му, привикнали към тъмнината на тунелите, различаваха всичко почти толкова ясно, както и през деня. Площадът не се беше променил — все същите редки лампи засилваха мрака, вместо да го разсейват, все същите мизерни къщи го обграждаха в неподвижния си пръстен. Синята кула се издигаше на старото си място, подпряна върху четирите дебели колони.

Зад гърба му от шахтата безшумно изскочи Урман. След него започнаха да излизат и останалите — мълчаливи, мрачни, напрегнати. Те се пръскаха покрай площада и изчезваха в тъмнината. Последен излезе нисък, набит носач с тежка раница на гърба.

— Нали знаеш кога да възпламениш димната бомба? — запита Урман.

Носачът изръмжа утвърдително и се оттегли към своя пост. Урман се обърна към Базил и въздъхна.

— Сега е твой ред. Хайде, върви… И гледай да се върнеш жив.

— Ще се върна — обеща Базил и приведен напред тръгна към подножието на Синята кула.

Обвити с парцали, краката му безшумно стъпваха по паважа. Мракът го закриляше. Нищо не издаваше присъствието на бунтовниците, но Базил знаеше, че те са тук, разпръснати около площада и са готови да рискуват живота си, за да му помогнат.

С бързи, леки крачки той преодоля откритото пространство и потъна в сянката на кулата. Намери стълбата, която се издигаше покрай колоната, пъргаво се изкатери нагоре и спря на тясната площадка. Пръстите му намериха капачето, отместиха го и натиснаха скрития бутон. Бронираната врата бавно се разтвори и Базил влезе в първото помещение.

Скритите в стените машини забръмчаха, изтеглиха въздуха от камерата и го замениха с нов. Вратичката на единия шкаф автоматично се разтвори. Вътре все така висеше странният костюм с прозрачен шлем. Базил затвори шкафа и веднага вляво се отвори другата врата, водеща към вътрешността на кулата.