Любомир Николов - Къртицата

— Има и друг изход, господин съветник. Вие напразно възвеличавате системата. Няма да отричам, че тя е създадена твърде хитроумно, но съвсем не е вечна. Нещо повече, тя е осъдена на разпадане. Вие сам нарекохте Палкием гений. Формулировката ми се струва неточна, но едно е сигурно — че той е бил много по-способен от своите предшественици. И въпреки това е управлявал държавата едва седем години. След това е бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран. Посмъртната реабилитация не променя нещата. От Палкием започва бясната борба за власт, в която се употребяват всички средства — заплахи, убийства, доноси, шантаж и тъй нататък. Именно в това е фаталната слабост на вашата система. В нея побеждава не по-умният, а онзи, който е по-пригоден към безкрайните интриги на управляващите кръгове. Не съм се срещал с вашия предшественик Антраб, но по някои косвени признаци предполагам, че е бил по-способен от вас. Така ли е, господин съветник?

Бурдан мълчеше.

— Предполагам, че е така — продължи Базил. — И по същата закономерност вашето място ще бъде заето от онзи неприятен субект Кар. Всъщност историята на съветниците представлява едно безкрайно спускане надолу. Рано или късно ще се стигне дотам, че начело на властта ще застанат хора, които няма да могат да се справят с държавното управление. Мисля дори, че този момент отдавна би настъпил, ако не го забавяше разединяването на работниците по отделни класове. Но отсрочката е само временна. Кризата задължително ще настъпи със своите две характерни черти — неспособност да задържите властта и нежелание на потиснатите маси да продължават по старому. Сам виждате, че вашата система не е вечна. Тя постепенно се самоунищожава. Не знам кога ще дойде нейният край, но мисля, че при добра организация, той може да се ускори.

— А на мене каква роля отреждате в играта? — запита Бурдан с неузнаваем, сипкав глас.

— Вие сам сте определил своята роля и по всяка вероятност скоро ще я завършите — сериозно поясни Базил. — От седем години в началото, днес средното време, през което един съветник стои начело на управлението, се е съкратило до по-малко от година. Едва ли ще нарушите тая закономерност. Вероятно в близко бъдеще ще бъдете заменен от своя секретар. Ще съжалявам за вас, господин съветник. С Кар няма да се разбираме.

— Аз все още съм жив — заплашително произнесе Бурдан. Спокойствието му обаче се беше пропукало и в гласа му се надигаха пискливи истерични нотки. — Вие сте в ръцете ми, Базил. Всеки момент мога да ви унищожа.

— Няма да го направите. Вие сте примитивен характер, господин съветник, въпреки привидния си блясък. Аз не знам каква е моята тайна, но за нея вие сте премахнал своя приятел Ирзал и ръководителя на Центъра за лоялност Нод Карлар. Тази тайна е вашето най-голямо съкровище и вие няма да се лишите от нея, дори когато умирате. Затова съм уверен, че няма да ме убиете. По всяка вероятност ще търсите начин да ме шантажирате или с всички възможни средства да ме принудите към сътрудничество. Мисля, че изпращането ми в урановите рудници е преследвало тъкмо тази цел. Искал сте да ме ужасите, а после да командувате пречупената ми воля. Но този план не успя. А сега просто се боите от мене.

— Все още имам един коз — тихо каза съветникът. — Вие забравяте, че само аз мога да ви върна паметта. Помислете върху това, Базил. Вие дори не си представяте колко губите, като не искате да преговаряте.

Този път мълчеше Базил.

Опитвайки се да запази поне малко престиж след спора, Бурдан тежко стана от креслото и тръгна към изхода от библиотеката. Отвори вратата, спря на прага и без да се обръща, подхвърли през рамо:

— Ние ще поговорим отново. Надявам се тогава да бъдете по-сговорчив.

Слабите светлинки на фенерчетата играеха по бетонните стени, по пода, отразяваха се в локвите застояла вода и проблясваха по парчетата стъкло на мястото на изпочупените лампи. Въоръжената група крачеше в тъмнината на подземния лабиринт. Понякога почти пълзешком се промъкваха по тесни ходове, друг път преминаваха по железни мостчета над дълбоки провали, изкачваха се по стръмни стъпала. Четириръкият Урман, както винаги натоварен с оръжие, безпогрешно определяше маршрута. Познаваше тунелите още от детството си, когато бе избягал от общежитието на младите агали. Двадесет години, прекарани под земята, го бяха научили да се ориентира в безкрайните ходове на старото военно съоръжение. Сега той водеше групата и слушаше думите на крачещия до него Базил: