Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Фред Рибката се сви съкрушен върху седлото.

— Остави ми поне една трета!

Том се поклащаше сънливо при всяка крачка на камилата.

— Поне една четвърт!

Тогава Том избухна:

— Стига пазарлъци! Или ще ми дадеш всичко и аз ще махна халките, или в Алиса. Или пък, ако бях някой нехранимайко, мога да кажа, че съм те застрелял при опит за бягство…

Рибката пребледня.

— Рекох и аз да опитам — изпъшка той. — Рекох да стана и аз голяма акула. А то — пак дребна рибка! Ех, сваляй белезниците!

Инспекторът се усмихна. Слава богу! Всичко свърши с мир. Без кръв. Кротко, по човешки. Той подкара камилата по-бързо, изравни се с арестанта и отключи железните гривни.

— Подарявам ти камилата! — подвикна му той, като пусна плячката в джоба си. — И да не съм те видял в Алиса! Къде да е, само не в Алиса!

Махна му с ръка за добър път и обърна назад. В този миг едновременно с гърмежа чу изсвирването на куршума. Подсъзнателно бе очаквал такава реакция. Така ограбен, търговецът бе опитал по бандитски. Но не умееше да си служи с оръжието. Том само се обърна и гръмна във въздуха. Фред стреля повторно, ей тъй само да излее озлоблението си, после шибна добичето си и запраши през бялата степ.

Том подметна след него насмешливо:

— Ако ще грабиш, граби, както си свикнал — по търговски…

Вторият куршум бе одрал гърба на камилата му. Насипвайки тютюн в кървавата рана, той измисли какво ще разправя.

Още пред „Сити“ го посрещнаха разтревожените от чутата стрелба търсачи. А Том, дотичал със задъханата от бързането камила, самият той едва поемащ дъх от уплаха, заразправя тревожно:

— Пак диваците! Раниха камилата. Отвлякоха Рибката. Аз свърших патроните и побягнах…

Хората го гледаха със свити вежди. Личеше си, че не му вярват. Досещаха се вече какво става тук. Не бяха слепи. Но се чувствуваха съвсем безпомощни сред пустинята, пред този безсрамник, който ги заплашваше с официалната си власт и с властта на разбойническата си шайка.

Един след друг, без да го доизслушат, търсачите се пръсваха: едни в колибите си да събират каквото им е останало, за да си ходят; други — в шахтите, повече по навик, като пчели, които не спират да пълнят пробитите си килийки, надявайки се, преди да се пръждосат от това проклето място, да опитат за последен път щастието.

Том се обърна към малцината, които бяха останали около него:

— Чаках да се върнат Крум и сестра му. Няма ги. Вече трябва да ги търсим. Нямаме право да изоставим другарите си.

— Какво си намислил? — изръмжа Джо.

— Ето какво! Ти, Гурмалулу и още четирима ще тръгнете по следите им. Ако ви окажат съпротива, ще се оттеглите. До това време ние ще се подготвим напълно и ще се притечем на помощ. Смятам, че петима стрелци могат да се справят с всякаква шайка диваци.

Недоволни, но послушни набелязаните взеха пушките и тръгнаха след Гурмалулу. Той единствен не възрази. Беше заситил жаждата си. Можеха вече да го пращат където щат. Заби поглед в земята и пое напред, без да види дали го следват. Дирите на Крум и Бурамара бяха толкова ясни, че не представляваха никаква трудност. Дето се казва, можеше да ги вижда със затворени очи. При потока се поколеба малко, ала и там се оправи бързо, изкачи се на скалата. Пред очите им лъсна дъното на пресъхналото езеро. Но чудно! Тоя път то беше пълно с вода, без да бе валяло, блестяща, набръчкана в безброй диплички, които пръскаха над себе си милиарди брилянтени искрици.

Следотърсачът заотстъпва уплашен.

— Страната на злите духове! — пошепна той с пресъхнали устни.

Джо му се сопна:

— Къде ти са духовете? Я върви напред!

— Няма! Това е омагьосана страна. Пустинните гущерчета правят миражи. А който гледа миражи, обезумява. Гурмалулу не ще да върви повече! Страх го е от злите духове!

Джо го блъсна с цевта.

— Твоите духове не са тъй страшни колкото мен!

Чернокожият се озърна смутен, после, преценил разумно, тръгна пак по следите. Достигнаха пропастта, после свърнаха към скреба под каменната грамада на червената скала.

Гурмалулу спря. Трепереше. Ръката му сочеше напред.

— Моят брат! Моят брат!

Насреща им тичаше, без да ги забележи, скално кенгуру, кой знае как оцеляло в царящата пустош. Джовани знаеше, че аборигените наричат така животното което е техен родов тотем.

— Не кенгуру, а магаре е твоят брат!

Гурмалулу не забеляза подигравката.

— Когато тича срещу теб — рече той, — тотемът ти те предупреждава. Има опасност.

И още недовършил, на десет метра пред тях се срина няколкотонна канара, сподирена от лавина откъртен по пътя й трошляк. Ако чернокожият не се бе спрял, сега всички щяха да лежат погребани под каменната могила.