Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Къде си? — успя само да запита Мария.

— На долния етаж.

— А Бурамара?

— Не знам.

Носачите поеха фараона си и го отнесоха през тъмния изход. Тогава папагалът прелетя и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче!

Трогната, срещнала само тази малка топлинка сред враговете, Мария го почеса с пръсти под клюна.

— Сладко папагалче! Сладко папагалче!

Тя погледна изумена. Четири роби поставиха пред нея друг позлатен трон. Ехенуфер се поклони.

— Нефертити, заеми мястото си! Божественият фараон те очаква за важен разговор.

— Оставете ме на мира с вашата Нефертити!

Но видяла решителния израз в очите му, отстъпи, седна в скъпоценния стол. Робите я понесоха по мрачния коридор, минаха с приклякване през каменната порта и я положиха в храма редом с очакващия я фараон. Той ги погледна бегло и те се оттеглиха по колене. Двамата останаха сами сред навалицата каменни богове полуживотни.

— Нефертити! — почна той. — Това, което ще ти прочета сега, е много важно. Изслушай го внимателно!

Тя се изправи гневно:

— Да се разберем! Не съм никаква Нефертити, а — Мария Димова! За вас — само мис Димова!

Той сякаш не усети нейната язвителност, защитен с бронята на своето самочувствие, упоен от собственото си величие.

— Виж обратната страна на пиедестала, от който те гледа някогашната Нефертити! Там са издълбани други йероглифи, вече не тържествени, други слова — на отчаяние, вопли пред гибел. Трябва да чуеш и тях!

Той отново затвори очи, зачете наизуст записания, в паметта му каменен текст:

— „Сърце мое, сърце на майка ми, мое пребъдване на земята! Недей се възправя срещу мен, защити ме пред лицето на Озирис! С тия слова, изписвани върху скъпоценния скарабей, що жреците полагат вместо сърце в мумията, та да свидетелствуват пред Владетеля на задгробния мир, когато ги постави върху везните на доброто и злото, се обръщам към онези, които няма да съществуват след мен. Обръщам се аз, Ахмес, петият фараон от коляното на божествената Нефертити, защото не знам дали когато умра, ще има кой да балсамира моето тяло и да подготви тройнствената ми същност «Рен-Ка-Ба» за пътя към обитаващите на запад, в страната на мъртвите. Рен — това е името на човека. Кой ще ме назове в молитвите си, когато и всички жреци ще преминат на запад? Ка — това е двойникът на човека, който го води в задгробния свят. Кой ще напише заклинанията за Ка, с които да ме предпази от жестоките изпитания в страната на мъртвите? Ба — това е същинската душа. Къде ли ще се скита безпътна тя, останала без име и без двойник?

Богът Ра, чието дясно око е слънцето, а лявото — луната, създаде хората от своите сълзи. Затова ли ги обрече оттогава на сълзи и страдания?“

Под краката й притича бодлив гущер. Молох — най-страшното на вид влечуго, обсипано с безброй шипове, куки и рога, а в същото време най-безвредно. Молохът е интересен не само с бодлите си. По шиповете му се осажда роса. И той поглъща тая роса направо с кожата си — едно от многочислените чудеса на живота. Туземна легенда разправя, че някога гущерът молох — тогава без бодли — и папагалът били приятели. Но гущерът случайно ударил папагала с бумеранга си. Ядосан, той повлякъл приятеля си из бодливия скреб, докато цялата му кожа се покрила с шипове.

Ехнатон, изчакал да отмине уродливата твар, продължи:

— „В година сто седемдесет и седма от слизането на Нефертити на Червената южна земя, на осмия ден от четвъртия месец на сезона шему на небосвода се появи опашата звезда, която се виждаше и посред бял ден. Жреците звездобройци предрекоха бедствие. Уви, много слаби, милостиви излязоха техните прокоби. Малцина им повярваха. Тъй свикнали бяха с изобилието на богатата земя, с безбройните й реки и езера, с неизмеримите й гори и поля. С поля, които раждаха плод, без да чакат влага от каналите, изравяни от човека с много кръв и сълзи. И всички смятаха, че благоденствието няма да има край. Намножили се бяха господарите, двойно повече се бяха наплодили робите. Пръснали се бяха по цялата Червена земя, по пълноводните реки и равните поля.

Когато робите извадиха на брега небесната ладия и жреците балсамираха като богоравни двата трупа, отвътре извадиха съд с непознати семена. И рече жрецът Кенамон (Проклето да бъде във вековете името му!):

— Озирис, който научи хората на земеделие и който заповядва на Нил да разлива благодатта си, ни праща своите небесни семена. Засей ги, за да роди твоята земя тройна родитба, за да се намножи народът ти, да нарасне мощта на царството ти!