Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Черният Ехенуфер отмести резето на каменната врата и влезе в стаята с поклон.

— Божественият фараон вика Нефертити! — рече той почтително.

Мария се извърна. Това пък какво беше?

— Аз съм Мария! Никаква Нефертити!

— Божественият фараон вика Нефертити! — натърти Ехенуфер, като и посочи изхода. Вън чакаха още двама египтяни. Нямаше смисъл да се противи. Тя вирна глава и ги последва.

След дълги криволици по коридори, стълбища и зали, през цялото време все под земята при светлината на факлите, тя видя в зиналия каменен отвор слънчевия блясък. Когато излезе навън, почувствува, че главата й се замайва. Очите й ослепяха. Беше се озовала в обширен кладенец, издълбан в планината на дълбочина десетина метра. На дъното, в центъра, зееше друг по-малък кладенец, над който висеше брат й, вързан за китките на ръцете с въже, преметнато през каменна макара на дървена опора.

— Круме!

— Мария!

Тя се спусна към него. Ала стражите я хванаха за ръцете и я издърпаха до стената.

— Какво искат от теб? — запита тревожно Крум.

Тя отвърна:

— Главатарят им, нарекъл се фараон, ме изнудва да му развъждам смучещи насекоми, да ги заразя с вируса на Бялата гибел и след това да ги пръсна в разни райони извън оазиса.

Тя още не бе свършила, когато Кенатон изкрещя над главите им:

— Влиза божественият фараон, синът на Атон, царят на Горния и Долния Египет и на Червената южна земя. Паднете в праха на нозете му!

Отсреща, от тъмния изход, излезе Ехнатон, суров и надменен, в златотканата си одежда, със скиптъра в ръка и златната урея на чело. По-право изнесоха го с трона му четирима роби, а пети държеше над главата му слънчобран от пера. Те положиха трона на земята и се отдръпнаха, а фараонът запита строго, без да поглежда никого:

— Какво приказвахте вие двамата?

Те бяха говорили на български, затова нищо не бе разбрал.

Мария отвърна язвително:

— Нали фараонът знае всичко?

Той се направи, че не я е чул. Махна с ръка.

— Девойко, слушай! Когато фараонът каже нещо, то ще стане. Брат ти е в моя власт. Искаш ли да го спасиш, да спасиш и себе си, да помогнеш и на мен във Великото ми благодеяние?

— Казах, не! — почти изкрещя Мария. — А брат ми не закачайте! Той няма нищо общо с това.

Ехнатон продължи с безучастния си глас:

— Ще те запитам още веднъж. Откажеш ли ми и тогава, ще го пусна в ямата. Изглежда, ти не си видяла какво го чака там.

Пазачите я отведоха до ръба на кладенеца и тя погледна надолу. Ледена тръпка полази по врата й. На дълбочина три-четири метра под нея се виеха, сплетени в чудовищен възел, десетина змии с блестящи люспи, като изковани от излъскан бакър. Змии тайпани, всяка по-дълга от три метра. Тайпанът е третата по големина отровна змия в света след кралската ная в Индия и черната мамба в Африка.

Мария усети как кръвта й кипва. Лудетината, която играеше на гоненица с акулите и се надпрепускваше с всяка кола по асфалта, отново се събуди. Забравила да се владее, тя изтръгна копието от ръцете на най-близкия воин и го хвърли срещу фараона. В колежа беше шампионка по мятане копие. Ала телохранителите излязоха по-бързи. Четири бронзови щита закриха повелителя си и копието отскочи настрана със звучно издрънчаване. Все тъй безчувствен, Ехнатон промълви глухо:

— Нефертити, смири гнева си! Повтарям. Ще помогнеш ли на Ехнатон да избави живота от мъки и страдания?

— Не! — извика Мария, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на пазачите си. — Не и не!

— Тогава гледай!

Палачът отпусна въжето. Тялото на Крум слезе метър надолу. Змиите се размърдаха, главите им се надигнаха, тънките им шии се заклатиха наляво-надясно, очите им засвяткаха зло и заплашително. Езичетата им се стрелкаха като пламъчета, а зад тях се белееха отровните зъби, годни да пробият и подметките му. На Мария се стори, че видя изцедените по тях капки отрова.

— Съгласна ли си, Нефертити? — запита глухо Ехнатон.

Тя мълчеше, скована от ужас, с ледена пот на челото. Тогава Крум и извика на български:

— Какво мислиш? Не виждаш ли, че е луд? После ще видим как да му наденем усмирителната риза.

Ехнатон извиси глас. Чуждият език, който не разбираше, го дразнеше.

— Отговаряй, Нефертити!

Тя пое дълбоко дъх:

— Добре! Но знайте, че е насила! Не ви обещавам да не избягам!

Насмешка мина по очите му.

— Опитай! Има един изход. Никой не го пази. Защото никой още не е излязъл оттам жив.

После направи знак с ръка и палачът издърпа с въжето жертвата си, войниците я поеха и поведоха към килията.