Петър Бобев - Опалите на Нефертити

След кратко замълчаване той добави:

— Няма съмнение, че мис Мария е минала оттук!

И зарови отново поглед в земята, където въпреки всичките си усилия Крум не можеше да забележи нищо особено.

— Този е вървял последен — каза Бурамара, като посочи една едва забележима вдлъбнатина от боса стъпка в праха. — Внимавал е много, ала тук е пропуснал. Настъпил е другите следи.

Той се върна назад до поляната. Тръгна отново по дирите.

— А не е вървял, както се ходи. Какво е правил? Стоял е повече на пръсти. Клякал е. Защо ли?

Изведнъж той се плесна с ръка по челото.

— Ах, ти, глупав Бурамара! Как не се сети по-рано? Та той е рисувал следите!

Крум го гледаше невярващ.

— Ето! — следотърсачът показа един отпечатък на бос крак. — Отдолу е следата на мис Мария, а върху нея рисувачът е издълбал с пръсти бос туземски крак. Не е заличил следата й, а я преправил. Само тук случайно е пропуснал да заглади дъното на ямката. И се е запазил отпечатък от зигзага на тока й.

То се знае, и тоя път Крум не различи нищо. Но му се довери както винаги изцяло. Вървеше покорно след него, нетърпелив, подтиснат от хитростта и находчивостта на враговете си.

Дирите се изкачваха стръмно нагоре, някъде се разделяха, отклоняваха се от пътя, за да се срещнат отново след стотина крачки. Ала Бурамара не изпускаше подправената следа на девойката. Без да спира, той си говореше повече сам на себе си:

— Значи и оная диря с обувките на мис Мария е била преправена. Нарочно, да ни отклонят от вярната посока. Мис Мария не е стигала до скалата. И ако не беше птицата лира, дълго щяхме да се лутаме… И ако мис Мария не се бе сетила да изсвири.

Пътеката ставаше все по-стръмна, по-уморителна. Над главите им надвисваше заплашително червената каменна грамада, нарязана от вековете в дълбоки урви, проядена с безброй пещери — като бръчките и разтегнатите пори по лицето на грохнала старица.

Бурамара спря. Тоя път разклонът на следите му се стори още по-подозрителен.

— Може и да е засада! — прошепна той. Отстрани лежаха безредно натрупани в хаотичен лабиринт огромни каменни блокове, откъртени от скалата и наслагвани тук от векове. „Отличен капан!“ — помисли си Крум. В същия миг отскочи назад. Пред краката му пропълзя къса, дебела змия. До нея друга, трета, цяло гъмжило!

— Змията на смъртта! — извика той.

Бурамара го хвана за ръката.

— Не бой се! Още никой не е умрял от тая гад! Белите се плашат напразно от нея, както черните — от магия.

Не довърши. Възползували се от моментния смут, който бяха вселили с изсипалата нарочно кошница змии, воините на Ехнатон се хвърлиха върху гърбовете им, омотаха ги бързо с въжета, превързаха очите им и ги повлякоха по същия път, по който бе минала преди това и Мария.

Том Риджър и Гурмалулу наближиха лагера по тъмно. Още час път и щяха да влязат в „Сити“ тъкмо преди зазоряване, както бяха решили.

Изведнъж Гурмалулу го дръпна. Посочи му нещо в тъмнината. Накрай, след дълго взиране, и Том различи силует на човек, който бързаше насреща им. Двамата слязоха от камилите и се спотаиха зад един термитник, висок три човешки боя. Когато човекът наближи, Том извика:

— Кой си ти?

Вместо да отговори, оня изпразни към тях пистолета си. Том и следотърсачът едва свариха да залегнат в закритието си.

— Чакай бе! Аз съм инспекторът Том Риджър.

Но човекът сякаш беше побеснял от алчност и страх.

— Махайте се от пътя ми! — изкрещя той. — Не ми пречете! Искам да се отърва от тоя ад!

Том позна Пастора. В каква дива стихия бе превърнала алчността и тоя кротък човечец!

— Но какво има? Какво ти е?

— Всеки ме дебне! — не спираше Пастора. — Всеки иска да ми грабне опалите. А аз не ги давам! Не ги давам!

Том опита да се изправи.

— Че и от мен ли ще се плашиш, от полицая, който съм тук, за да има ред!

— Ами Скорпиончето! — изхриптя Пастора и стреля повторно.

Това преля чашата. Том пошепна на Гурмалулу:

— Я му метни бумеранга! Свали му пушкалото!

Само след секунда кривата палка изсвистя във въздуха и перна ръката, която мигновено изтърва оръжието си.

Том се изправи.

— Хайде сега да говорим човешки!

Недооценил бе властта на страха. Макар и с пребита дясна ръка, Пастора се наведе, грабна пистолета с лявата и стреля още веднъж. Куршумът изсвистя покрай ухото на Том. Тогава и неговите нерви не издържаха. Пистолетът му сам изтрещя. И той, който при учения беше един от най-слабите стрелци, тоя път пък улучи безпогрешно. Пастора се строполи възнак без стон.