Петър Бобев - Опалите на Нефертити

После то се озърна и подскочи. Изчезна към кръгозора с огромни скокове — на височина двадесет метра и на дължина осемдесет-сто метра!

Унесен в своята грижа, Крум дори не забеляза колко необичайно беше това, което видяха очите му. Бурамара пък въобще не бе и погледнал. Цялото му внимание бе съсредоточено в странните, смущаващи следи, в тревогата, що му вдъхваше почувствуваното превъзходство на противниците му. Дирите водеха право напред още двеста метра. И свършваха…

Двамата се изправиха изтръпнали пред пропастта, която внезапно зина под краката им. Винаги безучастният Бурамара тоя път се сгърчи, сякаш всеки миг очакваше удар, с широко отворени очи и безпомощно увиснали ръце. Погледът му шареше тревожно по острите зъбери, които стърчаха под тях на дълбочина стотина метра.

— Казвай! — изхриптя, задъхан от ужас, Крум. — Какво виждаш?

Бурамара трепна като шибнат от камшик.

— Следите на мис Мария свършват тук. Нагоре продължават само чернокожите.

— Какво искаш да кажеш? Че са я блъснали в пропастта?

Следотърсачът мълчеше. Само опипваше с трескав поглед дъното на каньона, за да открие там някъде разкъсаното моминско тяло. А нямаше нищо. Главата му бучеше. Струваше му се, че ще полудее пред тая неразрешима за неговите способности загадка.

Внезапно Крум се сепна. Чу ясно „Мила Родино“. Обърна се в посока на звука. Сигналът се повтори, потрети.

Забравил всяка предпазливост, в следната секунда той вече тичаше нагоре, към гъстия мали-скреб, под отвесната скала, откъдето му се струваше, че бе долетял гласът.

Сигналът замлъкна. Крум се спря в недоумение. От храста долетя смях на кокабура, после изсвирване на скорец, писък на опосум — обикновените шумове на скреба.

Успял да го настигне без да изпуска следите, Бурамара го хвана за ръката да го възпре. Мали-скребът е най-удобното място за засада. После двамата продължиха предпазливо напред със стиснати пушки в ръце, като опитваха да се промъкват колкото може по-безшумно през сплетените евкалиптови клонаци.

Пред очите им се откри малка тревна площадка, побеляла като пресъхналото солено езеро. Листата шумоляха върху черните си вейки като изрязани от пергамент. Побелели безсмъртничета надничаха изпод белите храсти. Накрая, нависнало над всички, растеше старо бутилково дърво. Крум знаеше. Надебелението му е резервоар на вода за пиене. Мнозина са се спасявали от жажда с това дърво, все едно — бъчва с вода.

Бурамара отчесна късче смола от кората и го сложи несъзнателно в уста. Това сладко, подобно на гума вещество, беше любим деликатес на туземците, а при нужда засищаше и глада им.

Сред бялата поляна, върху купчина шума пристъпваше на място с лека танцова стъпка мъжка птица лира. Бялата гибел още не бе я прокудила. Из мъртвата трева тя все още успяваше да намира някое зърно, някоя какавида или личинка. Така засищаше глада си, стоеше в своя дом, вярна на инстинкта си, като артист, готов да умре на сцената. Прехласната в своя концерт, птицата не забеляза неканените слушатели, а продължи да се надува с разкошната си сребриста опашка, очертана с две извити като лира тъмни пера. Вирнала нагоре глава, от гърлото й се лееше водопад от звуци — всичко, което бе чула в своето малко царство: птичи чуруликания и обикновени горски шумове, свързани по чудо в някаква неочаквана хармония. Ето това беше песента на австралийската сврака в съпровод с удари на брадва върху твърдо дърво. Това пък беше китарата на Пастора, с която всяка вечер той подтискаше мъката си. После — звънтежът на лопата в камък, пръхтенето на камила и изведнъж — „Мила Родино“, повторена, потретена с всички тънкости, с целия тембър на Мария.

И гняв, и злоба, и разочарование изпълниха душата на Крум. Значи тъй, значи не е сестра му, а някаква птица, глупава, макар и виртуозна имитаторка на всякакви звуци, жив магнетофон, както я наричаха. Той надигна цевта, готов да натисне спусъка, да я простреля заради злата шега, която му бе изиграла.

Бурамара го спря с ръка.

— Недей! Тя каза нещо важно, много важно!

— Какво? — запита обнадежден Крум.

Птицата лира продължаваше да пее. Погледна ги, без да ги забележи, с големите си блестящи очи, прехласната в изкуството си като истински артист. Обади се като папагал, изцвърча като дрозд и после отново подхвана „Мила Родино“. И пак. И пак.

— Когато пее, птицата не напуска поляната си. Тук е чула сигнала на мис Мария. И то наскоро. Затова го упражнява тъй настойчиво, затова най-често повтаря него.