Петър Бобев - Фаетон

Само това — да знае! Друго не му трябва! Свикнал бе да живее в джунглата, свикнал на мъки и лишения.

Ще продължи така — в мъки и лишения!

Но вече различно, вече със самочувствието на милиардер. А то е съвсем друго, то дава наслада, която с нищо не може да се сравнява.

Ще продължи да скитосва като бракониер. За камуфлаж от време на време ще продава някое животно или някоя кожа на контрабандистите. И ще им се надсмива в себе си — че те се блъскат за някакви си стотици, за някакви си хиляди долари, докато той разполага с милиарди.

Това е най-важното — самочувствието. Какво значи тук чуждото мнение? Щели да го смятат за бедняк — още по-добре, нека го смятат! Ще го оставят на мира.

Нима само той така — из джунглата? Нали и синът на Рокфелер, въпреки милиардите си загина из блатата на Нова Гвинея?

Загина — ама си остана милиардер.

Садикин се заозърта уплашен през бодливия си покрив.

От грейналата луна под черния листак се процеждаше слабо сияние.

Стори му се, че наоколо се мяркат някакви сенки. Зверове ли, хора ли? Хората винаги му изглеждаха по-опасни.

Напосоки той изпразни пушката си.

Сенките изчезнаха.

Не, не биваше да остава повече тук!

Трябваше да бяга! Да бяга!

Садикин отхвърли тръненото заграждение, измъкна се от укритието си, после изрови торбичката с диамантите и забърза към лодката си.

Щеше да пътува нощем, а през деня да спи. Да не го види никой…

Доктор Христо Пеев се разочарова много, когато научи за бягството на Садикин. Ще не ще, налагаше му се да се задоволи с познанията на спътниците си относно особеностите на пътя, който му предстоеше.

Целта си оставаше същата — Белият вир.

Оттам трябваше да започне!

И да провери лично той доколко има някаква истина в думите на туземеца, който го спаси от пантерата, или всичко разказвано от него, беше плод на обърканото му от суеверия съзнание.

Лодката, тласкана от късите весла на мускулестите даяки, се косеше напред къде по-бавно, къде по-бързо в зависимост от силата на насрещното течение.

И така, в гребане, не прекъсваха разговора по повод изчезването на Садикин.

Джалонг опита да го успокои:

— Такъв е той, туан Пеев. Не е в ред. Като бантенг единак. Все страни от хората.

Друг добави:

— Сигурен съм, че ще стане орангутан. И те като него някога били хора. Ама не искали да живеят с другите. И ето!

Трети:

— Пък как лъже! Затуй ще си получи заслуженото на оня свят. Духът му ще бъде зазидан завинаги в пещера. Всеки, който върши неправда, там получава възмездие. Крадецът например вечно ще носи на глава това, което е обсебил. И колкото е по-голямо, толкова ще му бъде по-тежко.

Българинът с труд съчини на индонезийски въпроса си:

— А добрите хора? Какво става с тях след смъртта?

Джалонг отвърна:

— Отиват в Щастливата страна, където глиганите никога не се свършват. И ловуват, ловуват. И ядат печено свинско.

Това бяха някакви своеобразни представи за Рая и Ада.

Пеев отново запита:

— Вие християни ли сте?

Джалонг се засмя:

— Ами! Тая вяра не разрешава да си сменяме лесно жените.

— Тогава мюсюлмани?

— Още по-лошо! Те пък не ядат свинско и не пият вино.

Друг се намеси:

— Най-добра си е нашата вяра. Няма защо да търсим богове на небето и да им се кланяме. Стигат ни духовете около нас: речни, горски, буреносни, гръмотевични. Ние си ги знаем, те си ни знаят. Свикнали сме едни с други и се оправяме някак си. Имаме си и дукуни-магьосници, които ни вардят от лошите магии и викат на помощ добрите сили. И предсказват бъдещето.

— Вие вярвате ли на предсказанията им?

— Че защо не? И Сукарно, някогашният президент, си имал дукун, да предрича само нему.

То се знае, Пеев не беше тук, за да води богословски дискусии.

С приобщаването си към цивилизацията те сами щяха да добият по-правилна представа за нещата: за естествените и свръхестествените.

Внезапно някой се провикна:

— Гледай, туан! Прау! Празно прау!

Наистина насреща им се носеше лодката на Пангу. Тя мина съвсем близо до тях и гребците от десния борд я хванаха с ръце. Задържаха я.

Тогава видяха и понесения от вълните дънер, върху който се бе проснал самият лодкар, вкопчил се в него с ръце и крака, едва смогващ да го закрепи в равновесие, да не се преобърне и отново да го запрати във водата, където го следваше упоритият крокодил.

— Натам! — извика Пеев. — Греби към дънера!

Джалонг възрази:

— Ако се превърти дървото, ще гътне и нашата лодка. А има крокодили…