Петър Бобев - Фаетон

Все по дърветата се бе измъкнала и пантерата.

Садикин слезе на земята.

Изправи се озадачен — какво да прави сега?

Погледна оставените в калта следи от биволските копита.

Голямо животно, ей! Навярно цял тон. Нозете му — затъвали цяла педя.

И в следите му почваше да се събира вода.

А това?

Той мигновено коленичи. Бръкна с ръка. Извади го. Вдигна го пред очите.

Още един диамант!

И то огромен! Може би петстотин, може би шестстотин карата! Пък може и много повече, дори хиляда, две хиляди карата!

И се сепна.

Никой не би изкупил от него толкова голям кристал. Навярно щеше да му се наложи тъкмо онова, което най не му се искаше — да го разреже на няколко по-дребни брилянти, за които би намерил купувачи. Както е станало някога с Кулинан. Разделили го на девет по-едри и стотина по-малки брилянти, като при обработката загубили половината от теглото му.

Не, Садикин не смяташе да губи нищо, нито един карат, нито половин. Нямаше да го кълца, щеше да си го запази тъй. За себе си — собственик на най-големия диамант!

Само той — цяло състояние!

Възбуден, задъхан от алчност, бракониерът бръкна отново в дупката.

Извади една шепа, огледа я — чакъл!

Извади втора — и в нея нищо!

Но се сети. Обикновено е така. Отгоре най-после се утаява тинята. А диамантите падат първи на дъното с чакъла. Затова търсачите гледат да се доберат до чакълестия слой.

Затъналият биволски крак беше стигнал дотам. И му беше показал къде да рови.

След като скъта новата си находка при другите, диамантотърсачът се зае трескаво да изгребва тинята, за да стигне до чакъла.

А подпочвената вода тозчас запълваше всяко разчистено място.

Да изчерпва ли и водата?

А защо?

Направо, без да го изнася другаде, той почна да насипва чакъла в ситото.

И ето — още един! Не толкова голям, но все диамант, от ювелирните, а не от промишлените дребосъци, които се използуват в короните на геоложките сонди.

Наистина човек криел неподозирани възможности. И те се изявяват при изключителни условия: бедствия, опасности — и алчност.

Сякаш имаше не ръце, а железни машини.

Той промиваше лопата подир лопата, извличаше попадналия му пореден кристал, а камъчетата изхвърляше настрана.

Така, със същата упоритост, със същата стръв работи до вечерта.

Спа пак там, в укритието си, в разклона на дъсковидните корени, защитен от трънливата ротангова мрежа.

Копа и на другия ден.

Само изрядко, когато случайно зърнеше някоя непредпазлива дива патица или свиня, вдигаше пушката, застрелваше я, опичаше я, налапваше каквото може набързо, за да грабне отново сечивата си.

Най-сетне, кога ли беше това — на третия или на шестия ден, — изгубил представа за време, той спря.

Беше преровил целия чакълест пласт. Отдолу се показа глина. Както изглежда, първоначалното дъно на вира.

Нямаше смисъл да човърка повече. Пък и залежът му се бе превърнал на мътно блато. Би трябвало да разполага с помпа.

Може би някога пак щеше да се върне — с помпа.

Сега нямаше смисъл.

Напълнил бе цяла торбичка със скъпоценните камъни.

Вътре се спотайваха хиляди карати! А всеки карат струва…

И то не само дребосък, ами и едри, които можеха да се сравняват с най-известните си събратя в света.

Една торбичка, пълна с милиарди долари!

Милиарди!

И то негови! Само негови!

Садикин се озърна като гонен звяр. Ами ако му ги вземат? Ако някой го дебне отнейде? И чака. Ще го пречука и ще му ги отмъкне. Биографията на всеки прочут диамант гъмжи от престъпления, всеки от тях е потънал в кръв.

Защо да не пролеят и неговата? Какво им струва?

Само ако знаят…

Той потърси с поглед.

Виж, там можеше.

Пристъпи, изрови дупка под саговата палма, пусна вътре съкровището си, затисна го с лопата пръст.

И се върна обратно.

После, вдигнал пушката, с показалец на спусъка, обиколи цялата околност — дали не се крие някой, дали е видял скривалището му.

Уж никой!

Само подплаши бодливото свинче, което гризеше нещо под камфоровото дърво. То изгрухтя като истинско свинче и разтърси заплашително дългите си игли.

До потока пък изписка дългоноса маймуна, която се бе навела да пие вода, отмахнала с ръка настрана уродливия си нос да не й пречи.

Това бяха най-забележителните му съседи. Другото: пеперуди, нектарници, бръмбари, не броеше.

Сам беше, нямаше защо да се бои.

А докога ли?

Можеше ли да бъде сигурен, че оная пиявица, Абдулах, не е насъскал по следите му главорезите си?