Петър Бобев - Фаетон

Забрави да яде, забрави да пие, забрави да си почине.

Чак когато мракът затисна гората и вече не можеше да вижда какво слага и какво вади от ситото, спря. Грохнал от умора. Не се сети за никакво ядене. Само трябваше да легне. И да спи, да спи.

Почти опипом извади диамантите си, после се запъти към мястото, което си бе определил още от заранта — в разклона между два дъсковидни корена на фикус, подобни на високи цял метър огради. Насече няколко ластари от ротангова палма, намота ги грижливо да не се одере в тях и ги нагласи върху корените. Сетне се промуши отдолу, размести ги така, че да закрият цялото пространство над него и се навря в спалния чувал. Оплетеният ротанг щеше да го защитава от хора и по-едри животни, все едно заграждение с бодлив тел.

Заспа мигновено въпреки сърбежа от гъсениците, въпреки писукането на комарите, въпреки всички шумове на нощта.

И се събуди, когато слънцето вече се бе издигнало високо. Събуди го не друго, а пронизителното дюдюкане на гибоните, които така прославяха топлия бездъждовен ден.

И още нещо, нещо съвсем наблизо. Съскане, скимтене, шумолене на въргалящи се в сухите листа същества.

Дъхът му пресекна.

Кобра!

Раздула качулката си с нарисуваните по нея очила.

За щастие сега безопасна за него.

Защото се сражаваше на живот и смърт с едно малко, пъргаво като гумена топка зверче.

Мангуста!

Заклети врагове, навярно откак съществуват родовете им. Вплетени в безжалостна схватка, точно тъй, както змиеукротителите ги показват по площадите пред задъханите зяпачи.

Садикин не посмя да мръдне. Да не уплаши мангустата, да не я прогони, та тогава да му се наложи той самият да се справя с опасното влечуго.

А де търпение да чака сега?

Нали трябваше да копае, да промива?

Добре че битката свърши скоро. Мангустата — не звяр, а същинско дяволче, успя да надхитри очиларката и когато тя стрелна глава да го клъвне с отровните зъби, се метна светкавично отгоре й, захапа я за тила и застърга със зъби. Змията се размята, обезумяла от ужас.

Напразно! Челюстите на врага й стискаха здраво.

Накрая тя се отпусна безпомощно на земята, като само крайчецът на опашката й продължаваше да потръпва в предсмъртен гърч.

Чак тогава човекът отмести бодливия си покрив и изпълзя навън. Мангустата, съвсем прегладняла, не изостави жертвата си, а заднишком я затътра към гъстата папрат.

Садикин я догони, пропъди я с един кол, докато тя напразно му се зъбеше и фучеше, отне й мъртвата змия, одра я по стар бракониерски навик, осоли я, а месото опече върху набързо стъкмения огън.

Това беше закуската му.

Сетне отново хвана лопатата.

Находището, не особено голямо, беше очертано ясно от някогашните брегове на вира. Оставаше му съвсем малко.

И колкото повече изкопана пръст промиваше копачът толкова по-малка ставаше надеждата му.

Все безуспешно!

Внезапно дочу шум от приближаващо животно. По трясъка на откършваните вейки личеше, че е от едрите. Затова опасни.

Досети се скоро какво е — по мученето му.

Див бивол!

Не бе допускал, че в такава близост с него се е спотайвала и една пантера. Видя я, когато тя се метна на дървото, подплашена от новодошлия.

Подобно на нея Садикин се изкатери на съседното дърво по провисналите небодливи лиани.

Биволът е по-страшен от пантерата.

Видя го, когато се показа на разчистената площадка. По-висок от човешки ръст, с огромни рога, кажи-речи, два метра, издаващ мощ и ярост. Със зли очи, с яки нозе, и широка гръд.

Сам! Навярно изгонен от стадото стар бик. От тия, най-опасните, на които целият свят е крив; които само дирят кому да излеят злобата си.

Биволът премина, като пръхтеше шумно, вдигна глава към спотаената над него хищница, измуча ядно, разклати глава. Сетне се извърна и към човека — подушил и неговия мирис, зарови с предни копита пръстта. Затъпка на място.

И таз добра! Само туй му липсваше — да виси на дървото, додето тоя освирепял дебелак благоволи да се пръждоса нанякъде.

Биволът се въртя под дървото дълго, на Садикин му се стори вечност, сумтеше, ринеше, друсаше глава. А то глава ли беше — същински пън с два дебели разчаталени клона, страшните биволски рога!

Най-сетне се накани да си ходи. Навярно му стана горещо, навярно му досадиха облаците мухи, които облепиха устата му, носа му, очите.

Затуй през деня сродниците му се въргалят в плитчините, а нощем пасат.

И тръгна да подири по-уютно местенце за дневната баня.

Прекоси разровената площадка, разбута папратите, разкъса панданусите и излезе на брега. Озърна се, после пое надолу по течението.