Петър Бобев - Фаетон

Длъжен беше да се маха, да се навре в дън земя! Защото и оня българин с водачите си даяки не беше по-малко подозрителен.

Но сега не можеше. Мракът, а той тук пада толкова бързо, бе захлупил отново света. Щеше да му попречи, ако искаше да отпътува някъде. В същото време щеше да пречи и на другите.

Затова предпочете да се наспи.

С това решение отново се навря в укритието си между дъсковидните корени. Разгъна над себе си бодливата ротангова мрежа и се натъкми за сън.

А сънят не идваше.

От преумора ли, от превъзбуда ли, от радост ли?

И неволно замечта.

Не бе мечтал отдавна, кой знае откога, може би от младини. Та какво хубаво имаше в живота, та да мечтае за него?

А сега, виж, вече можеше. Вече имаше това право.

Защото беше богат, приказно богат, милионер. Впрочем какво е някакъв си милионер. Той беше истински милиардер. С толкова диаманти, колкото не е притежавал никой цар, никой раджа, никой властник по света. С тях можеше да постигне всичко. Всичко на тоя свят се купува с пари: и власт, и уважение, и обич.

Най-важното — сила! Нямаше той да се завира из джунглата, да бяга от хората, да се страхува от тях, а те щяха да се страхуват от него.

Щеше да разполага с дворци, морски и планински вили, автомобили от най-скъпите модели, яхти и самолети.

Щеше да обикаля света, да му се наслаждава, защото светът вече му принадлежеше.

И… Щеше да отмъщава — на всеки, който го бе огорчил; на всеки, който го бе гонил, който го мразеше.

Най-първо щеше да разори Абдулах Пиявицата. Щеше да докара до фалит и банката, в която бе слугувал; щеше да опропасти и оная, която толкова бе обичал, но трябваше да напусне заради многозначителното й любопитство спрямо шифъра на касата; щеше да издири бандата, която му подпали магазина, и да я ликвидира.

И накрая щеше да купи цялото село на отдавна починалия Суминтавикарта, осиновителя си, където живееха синовете му, щеше да го срине със земята и да направи там сметище за градските боклуци.

Та следа да не остане от него!

А можеше и с напалм да го изгори — който има пари, има право да върши каквото му скимне.

Щеше да разпердушини и бандата, която му изкупуваше на безценица контрабандните животни и кожи, добивани от него с толкова труд, опасности и лишения.

И се сети за радиовръзката си с нея. Откога не бе слушал радио, защото напоследък съвсем не му беше до музика, но сега вече можеше, имаше право.

Той включи приемателя, нагласи го на най-близката станция.

Но чудно!

Атмосферата изглеждаше спокойна. Вярно е, Индонезия минава за полюса на гръмотевичните бури, но сега нямаше никакви гръмотевици. От няколко дни не се бе мярвало облаче по небето — нещо съвсем необичайно.

Въпреки това апаратът бръмчеше, щракаше, писукаше — разваляше напълно насладата от хубавата музика.

Садикин се заслуша.

Всъщност това не бяха атмосферни смущения, които са безредни, различни по сила и продължителност. А при тия се долавяше явна закономерност.

При това съвсем ясни, сякаш излъчвани наблизо.

По-кратки и по-продължителни избръмчавания — досущ като предавана по Морз радиограма.

Какво ли означаваше това?

Какво друго — някой в съседство с него изпраща с шифър някакви важни сведения.

Навярно шпионаж!

Ами ако не е обикновен шпионаж, ако се отнася до него? Ако неговите преследвачи уточняват местоположението му?

И ако не избяга навреме, могат да го спипат тук, на самото място, като бодливо свинче в дупката му. И да го измъчват, докато издаде къде е скрил съкровището си. А не би могъл дълго да отрича, защото преровената пръст подсказваше недвусмислено какво е вършил тук.

И ако не днес — утре. И ако не тези — други. Всеки, който подуши какво съкровище притежава, ще го смаже начаса, за да му го отнеме.

В радостта само за това не бе помислил — как ще превърне кристалите в пари. Веднъж вложени в банкова сметка, те са негови. Но докато попаднат в банковата сметка…

Нали трябва да ги продаде на подходящ търговец, за да ги превърне в банкноти? А тия търговци до един са или самите те членове на разни мафии, или пък техни жертви. Но и тъй, и иначе, мафиозите ще се доберат до тайната му. А веднъж научат ли я, няма отърване. Ни закон, ни граници биха им попречили.

Тогава?

Тогава оставаше само едно — да не се връща при хората, да не продава диамантите си! Да си ги пази! Да ги крие: днес тук, утре там, та никой да не ги намери.

Да бъдат негови! Да е сигурен, че са негови, че той е собственикът на това баснословно богатство. Единствен той да знае, че е милиардер.