Петър Бобев - Фаетон

Пангу се изкачи по стълбата, а тя представляваше подпрян наведен дънер с издълбани в него стъпала.

И го видя.

Вождът бе седнал кръстато върху рогозка от нацепени ротангови врежове, нашарени червено и синьо, опрял гръб в бамбуковата стена. Беше облечен в дочени дрехи по градски, но все още не се разделяше с наметката от леопардова кожа — древен знак на сана му. Бос както поданиците си — и той като тях не можеше да понася обувки, все още не можеше да възприеме тая новост.

И Пангу веднъж бе опитал да походи с обуща, но ги бе захвърлил начаса. Стори му се, че някой го е хванал за краката и иска да го спъне.

Никакво мускулче не трепна върху безкосместото лице на вожда, но завърналият се знаеше — видял го бе, недоволен бе.

Пангу поздрави и остана прав. Нямаше право пръв да заговори. Изчака.

Най-сетне вождът рече:

— Значи, прибра се! Пък аз си бях рекъл — залепна Пангу при хубавицата…

Той вече нямаше власт, властта принадлежеше на ония от града, но не се отказваше от последната си привилегия — да поучава.

— Хубаво е, дето си дойде. Малцина вече се завръщат. Опразват се селата.

Пангу кимаше, не възразяваше.

И оня продължи:

— Ха така! Че и ти да се задомиш пак. Неприлично е здрав, годен за работа мъж да стои неженен. Мина доста време от смъртта на Бунг, нали?

Пангу пак кимна. Запленен от Бия, почти беше забравил жена си Бунг, която умря при раждането ведно с детето.

— Време е да въведеш в бетанга невеста, да навъдите деца, та да не се обезлюди съвсем племето. И твоят дом да се напълни със съчки, с топливо, да разбереш и ти, че имаш добра къщовница. Пък и друго — толкова момичета стоят неомъжени заради такива като теб, дето нещо все ги тегли към града. По-лек ли е животът там, по-весел ли е, знам ли аз?

— Ами, по-весел! — отвърна кисело Пангу. — Но е различно. А човек, който и да е, все го привлича онова, що не познава. Да види и други места, и други хора, и друг живот.

— А племето? — възрази тъжно вождът. — Мислите ли какво ще остане от племето, след като мъжете се пръснат по света? И забравят от кое племе са, от кой род са; като забравят кои са прадедите им и престанат да ги тачат. Тогава и духовете на прадедите ще се отвърнат от тях, ще ги изоставят на злите сили.

Може би още дълго би го поучавал така, защото много мъка се бе набрала напоследък в гърдите му, ако не се бе чул воят на самолетното витло.

Двамата вдигнаха погледи.

Над главите им прелетя вертолет, снижи се надолу, та подплаши прасетата и кокошките наоколо, които с крясък и грухтене се изпокриха между коловете на бетангите, после леко се приземи на полянката край селото.

И то отведнъж оживя. Стояли досега на сянка, тълпи мъже, чийто ред за ловуване не беше днес, жени, зарязали огнищата, и рояк полуголи дечурлига се юрнаха нататък.

В джунглата това е събитие — да дойде самолет.

Кой знае защо, на Пангу това не направи впечатление, а старият вожд, макар че изгаряше от любопитство да хукне и той с другите, си наложи да остане на мястото си, без да трепне и тоя път никаква гънка по лицето му.

Все още беше вожд, макар и без власт. Който иска от него нещо, нека той дойде при него!

Дето се казва, само след минута при тях изтича Аби, десетгодишният братов син на Пангу. И още отдалеч се провикна:

— Полицаи… Търсят теб… Не казват защо…

Пангу мигновено прецени защо. Оня мръсник, Пиявицата, навярно го бе наклеветил. Или пък друг го бе видял как влиза в дюкяна с пълна рогозка, а излиза с празна. И с пари в ухото.

Но който и да беше издайникът, сега това не беше важно.

Важното беше какво да прави.

Ако останеше, щяха да надянат белезници на ръцете му и така опозорен да го откарат, за да го натикат в затвора. Преди това пък ще го съдят. Такъв е законът — забранено е да се убиват носорози. После иди доказвай, че не ти, а счупеният клон го е усмъртил. И там година ли, две ли ще стои в една стая с решетки. Наистина хранят обилно, толкова ядене в джунглата не можеш да добиеш, колкото и да се трепеш. Излежаваш се — а даякът най обича лежането. Ако не е гладът, не би се надигнал цели дни. Но нали не си свободен, нали не можеш да погледнеш гората, нали не можеш да побродиш из нея, не можеш да се напиеш, да танцуваш…

И реши.

Без да иска позволение от вожда, скочи направо от терасата и хукна към лодката си.

Отвърза я, нагласи се вътре и отново загреба. Обратно, надолу по течението.

Бреговете сякаш полетяха покрай него: десният, в чиято близост плаваше, по-бързо; отсрещният, далечният — по-бавно.