Джесика Кори - Произход

— Експерименти?

Чичо Уил прехапва устни. Изглежда няма желание да говори за това, но аз се взирам многозначително в него и чакам отговор. Бабо̀ е изчезнал в най-далечния ъгъл на стаята, където го чувам да рови в купчина изхвърлен стиропор.

— Аз… разработвах формула, главно с Ilex paraguariensis …

— Стероид — отбелязвам. Виждам листата, разпилени по масата.

— Да. Понякога няма ефект. Понякога подтиква обектите да бягат в кръг, докато не умрат от изтощение. Но този път…

— Изражението на чичо Уил е мрачно. — Този път е различно.

Премествам поглед от него към мравките. Големи са за мравки, но не уродливо големи като Бабо̀. Терариумът не е запълнен с пясък и кал, за разлика от обичайните ферми за мравки, в които има листа и пръчки, имитиращи дъждовната гора. Осъзнавам, че има много, много повече мравки, отколкото съм забелязала в началото. Това на дъното на терариума, което взех за горен пласт на почвата, всъщност е жив килим от мравки.

— Eciton burchellii са армия мравки — казвам. — Месоядни, ловуващи на рояци.

Той кима.

— Точно така. Но стана грешка. Порязах си пръста на счупена стъкленица, докато правех формулата. Помислих, че съм я изчистил, но по-късно открих, че една капка е паднала в сместа. — Гласът му трепери и той продължава дрезгаво. — Мравките… жадуват за човешка плът.

— Какво?

Чичо Уил ми показва пръст, увит с парцалче, и си прочиства гърлото, но гласът му продължава да трепери.

Пръстът изглежда така, сякаш е бил потопен в киселина. Кожата е червена и обезобразена, в резултат на работата на стотици мънички челюсти.

— Нападнаха ме. Отидох до терариума да им сменя водата и те просто… ме нападнаха.

Човекоядни мравки. Чела съм за видове мравки, които могат да разкъсат човек, но никога за такива, които предпочитат конкретно хора.

— Ако избягат на свобода…

— Подготвил съм се за такова малко вероятно събитие. — Той посочва бялата кутия на стената. В нея има широка червена ръкохватка.

— Аларма за извънредни случаи — казвам аз, разпознавайки я веднага. Има по една във всяка сграда в Литъл Кейм, дори в стъклената къща. Ако дръпнеш ръкохватката, ще се задействат силни аларми из целия комплекс — сигнал всички да се евакуират моментално. Доколкото знам, алармите никога не са били задействани.

— И имам това — добавя чичо Уил. Той отваря металната кутия под терариума. Пълна е със спрейове срещу насекоми. Почуквам по терариума. Вместо да се разпръснат, мравките се покатерват една върху друга и се мъчат да захапят пръста ми през стъклото.

— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да го използваме — казвам. — Защо просто не се отървеш от тях, преди да избягат и да изядат всички?

Чичо Уил взима Бабо̀ и го връща в клетката му.

— Все още може толкова много да се научи от тях — казва той леко свенливо. — Рискът си струва.

Докато оправя бъркотията след Бабо̀, разсеяно потропвам по петриевата паничка с вода и гледам вълничките по повърхността й. Умът ми е изпълнен със спомена от предишната нощ, особено колко обезпокоително сини бяха очите на Ейо, когато осветих лицето му с фенера си. Изведнъж ми идва една мисъл.

— Чичо Уил?

— Хм?

— Кога за първи път излезе от Литъл Кейм?

Той сбръчква чело, докато измита парчетата стиропор в кошчето.

— Сигурно бях на девет. Излязохме с доктор Сато за час-два, за да събираме паяци.

— На девет! Толкова малък? — изправям се възмутена.

— Нещата… — той спира, устата му потръпва. — Нещата тогава бяха различни.

Опитвам се да сдържа раздразнението си от тази несправедливост. Причината да задавам въпроса е друга.

— Имаш предвид преди инцидента?

— Да.

— И виждал ли си някога хората, които живеят в джунглата?

— Туземците ли? — Той вдига рамене. — Няколко пъти. Защо?

— Те какви са?

— Не общуват с нас, освен ако не търгуваме — намръщва се той. — Чакай. Не знам дали Паоло би искал да ти кажа всичко това.

— Стига с този чичо Паоло. Кажи ми още.

Той предпазливо поклаща глава.

— Чичо Уил…

— Пиа, моля те. — Той присвива умолително очи. — Хайде да продължим с урока.

Наблюдавам мълчаливо как подрежда пластмасови кутии с насекоми и се чудя дали някога се е осмелявал да се измъкне навън като мен. Дали би ми казал, ако го е правил? Но не. Прекалено кротък е, прекалено потънал в своя собствен свят с титанови бръмбари и бойни мравки. Не мога да си го представя да лъже на табла, какво остава да се измъква от Литъл Кейм, за да отиде при Ай’оа.