Джесика Кори - Произход

Отварям уста и отново я затварям. Мозъкът ми прави салто и се приземява с вдигнати юмруци.

— То е всичко . Моят генетичен произход е подбран и проектиран от най-добрите учени в света… — Спирам, преди да отида твърде далеч и да му кажа какво съм в действителност.

Ейо ми се усмихва тъжно.

— Ти наистина си учен. Винаги, когато противоречим на някого от вас, в очите ви се появява стена. Имаме дума на Ай’оа за това. Акангита̀. Глава като камък.

Устата ми увисва. „Глава като камък !“

Стисвам зъби, завъртам се на пети и обидена тръгвам с маршова стъпка към Литъл Кейм.

Отначало не усещам нищо зад себе си и почти се забавям и спирам, но после чувам как Ейо бърза да ме догони. Изтривам усмивката от лицето си, преди да я е видял. Той подскача около мен и застава на пътя ми.

— Извинявай. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, всички в Ай’оа ме наричат Акангбиту .

— Какво означава това?

Той се замисля за момент.

— Глава, пълна с вятър.

Вече отслабналото ми възмущение изчезва съвсем. Разсмивам се.

— Глава, пълна с вятър! Перфектно! А как казваш уста ?

— Юру — намръщва се той — Защо?

— Значи ако те нарека юрубиту …

Той ме поглежда мрачно.

— Уста от вятър. Ха-ха. Юрукай.

— Какво е това?

— Казах, че говориш с плам, птичке Пиа. Думите ти парят.

Усмихвам се.

— Научи ме на още!

Докато вървим, изреждам думи, Ейо ми ги превежда на ай’оа и аз ги съхранявам в паметта си. Той е изумен колко бързо помня нещата и колко лесно сглобявам думите в изречения.

— Отне ми години да проговоря английски толкова добре — казва той. — Говориш езика ми така, сякаш е посаден в сърцето ти!

Усмихвам се и се чудя дали може да види червенината по бузите ми.

Внезапно оградата се появява и не сме никак далеч от дупката, през която избягах. Виждам падналото дърво само на няколко десетки метра надясно. Горещината по лицето ми се стопява. Иска ми се да бях вървяла по-бавно.

— Благодаря ти, че ме изпрати — казвам, защото усещам, че така е правилно.

— Пиа… — Той внезапно поглежда към краката си и като че ли се смущава. — Трябва да ти кажа нещо. Излъгах те.

— Все пак не си убил анаконда?

— Не! — възразява възмутено той. — Юрукай. Убих анакондата! Излъгах те, когато ти казах, че си грозна. Не е истина. Ти… — Ейо се почесва по косата и притеснението му ме кара да се усмихна. — Ти всъщност си много красива. По-красива от всяко момиче, което познавам. Трябва да ти направя подарък, защото те излъгах. Това е обичаят на Ай’оа. Взех ти истината и сега трябва да ти върна нещо.

Той протяга ръка и виждам, че държи цвете. Голямо е колкото двете му ръце и е прекрасно розово-лилаво страстниче. Втренчвам се в него и сърцето ми пропада надолу, а езикът ми се превръща в камък.

— Ще дойдеш ли пак? — пита той. — През деня? Ти не си като другите учени, които идват и се опитват да ни тормозят, като се перчат с пушките си и моторните си лодки. — Той изсумтява. — Ако не бяхме ние, твоите учени нямаше да подозират и половината от това, което знаят за джунглата. Но ти си… все още млада и не толкова грозна. Мога да те науча на още от езика си. Мога да ти покажа Ай’оа.

Преглъщам късчето лед, което е застанало в гърлото ми.

— Аз… не мога, Ейо.

— От какво се страхуваш? — поглежда ме предизвикателно той. Сините му очи се врязват право в сърцето ми.

Повтарям си наум обещанието никога повече да не напускам Литъл Кейм, но главата ми се обърква и всичко, за което мога да мисля, е нефритеният ягуар на гердана на Ейо. Думите излизат по собствена воля.

— Добре… ще дойда.

Устните му бавно се разтягат в усмивка и разкриват редица красиви бели зъби. Той кимва, обръща се към Алай, покланя се ниско и казва:

— Сбогом, пазителю.

После се смесва като дим с пъстрата нощ и изчезва.

На следващата сутрин виждам учебната програма, съставена от чичо Паоло и не мога да сдържа усмивката си. Днес, вместо обичайните часове с чичо Антонио, трябва да работя с чичо Уил в залата с буболечките. Но дори и да ме разпределят да къпя Мърморко, няма да възразя. Приключението от миналата нощ — макар да съм уплашена и малко ужасена, че изобщо се случи — ме остави зашеметена и не на себе си. Не изглежда съвсем истинско и ако не беше страстничето, което скрих в чекмеджето на нощното шкафче, щях да реша, че е било див и ярък сън. Преди да изляза от стаята си, поглеждам цветето още веднъж, просто за да се уверя, че продължава да е там. Стомахът ми се изпълва с пърхащи пеперуди от гледката и се чудя дали е защото излязох навън, или защото Ейо ми даде цветето.