Върнър Виндж - Огън от дълбините

Понякога майка му обичаше да казва, че нещо е „по-забавно дори от цял кош с кутрета“. Джефри Олсъндот никога не беше притежавал повече от едно домашно животинче и само веднъж то бе куче. Сега най-накрая разбра какво е имала предвид майка му. От първия ден, още уморен и изплашен, той се влюби в кученцата. А и те също бяха очаровани от него. Постоянно се въртяха наоколо — подръпваха дрехите, развързваха връзките на обувките му, гушеха се в скута му или просто тичаха игриво напред-назад. Три нито за миг не откъсваха поглед от него. Очите им бяха тъмнокафяви или розови и изглеждаха твърде големи за дребните им глави.

Още от самото начало кутретата започнаха да го имитират, при това бяха по-способни от страумлинските пойни птици. Можеха да повторят всяка негова дума и по-късно отново да я възпроизведат. Дори когато плачеше, те също ревяха заедно с него, скупчени около краката му.

Освен малките му приятели имаше и други кучета — възрастни и облечени с дрехи. Те влизаха през вратата на балкона горе, пускаха храна в стаята и понякога издаваха странни звуци. Храната беше ужасна, но големите не отвръщаха на възмутените викове на Джефри, нито пък се опитваха да го имитират.

Минаха два дни, после се изтърколи и седмицата. Джефри беше успял да проучи внимателно всичко в стаята. Личеше, че това не е точно килия — беше твърде просторно. Освен това на затворниците не им позволяват да си играят с кученца. Момчето постепенно започна да схваща, че в този свят няма развита цивилизация и той не принадлежи към Владенията. Дори не е част от Мрежата. Неговите родители и Джоана вече не бяха живи, затова нямаше кой да научи кучетата да говорят самнорск! Излиза, че това бреме лежи на крехките му рамене. Това беше неговият единствен шанс да открие семейството си.

Когато облечените кучета отново се появиха на балкона, той се опита да ги заговори, но усилията му не доведоха до никакъв резултат. Дори онези с червените ленти и еполети не отвърнаха. За сметка на това пък кученцата бяха толкова словоохотливи! Те редовно викаха заедно с Джефри, понякога повтаряха като ехо думите му, а друг път издаваха някакви безсмислени звуци.

На Джефри не му беше нужно много време, за да осъзнае, че кутретата са направлявани от общ разум. Момчето беше убедено, че те имат таен език, на който общуват. Оказа се обаче, че е нещо повече от това. Докато ги наблюдаваше как развързват обувката му или пък рисуват, Джефри забеляза, че главите и устните им действат в съвършен синхрон , сякаш бяха пръстите на една ръка. Отначало момчето не успя да формулира толкова точно откритието си, но с течение на времето започна да възприема всички кутрета като един-единствен свой приятел. По същото време откри, че кутретата понякога сменят реда на неговите думи и получават съвсем нов смисъл.

„Ти мен играеш.“ Думите звучаха като безразборно накъсана и лишена от смисъл човешка реч, но винаги биваха следвани от лудешка гонитба около масата и по ъглите на стаята.

„Ти мен картина.“ Долната половина на стената беше покрита с плочи. Джефри често рисуваше семейството си и се опитваше да накара Кутрето да проумее какво иска да му каже.

Дните минаваха един след друг, а слънчевата светлина постепенно взе да стига само горната част на стените. Поне веднъж дневно глутницата големи кучета идваше да говори на Кутрето. Малките клякаха под балкона и надигаха писък и крякане към възрастните. Та това бяха училищни уроци! Понякога спускаха долу хартиени свитъци, а после поправяха това, което Кутрето беше отбелязало върху тях.

Джефри мълчаливо наблюдаваше уроците. Не го свърташе на едно място, но вече не се опитваше да привлече вниманието на учителите. Не след дълго той и Кутрето щяха вече свободно да разговарят помежду си. Още малко търпение и новият му приятел щеше да открие неговите родители и Джоана.

Невинаги ужасът и болката са най-добрите средства за упражняване на контрол. Стийл все по-често си мислеше, че Останките от Фленсер са имали право, когато настояваха да подхранва у буболечката надежда, че другият от котилото е жив. Той погледна важно към експеримента Амдиранифани и попита:

— С какво можем да помогнем?

Младата глутница отвърна доверчиво:

— Джефри е ужасно разтревожен за родителите и сестра си. — Амдиранифани често използваше езика на буболечката, дори когато това не беше необходимо. Като сега например — сестра вместо „другият от котилото“. — Освен това той не се храни добре и не иска да си играем. Това ме натъжава.