Върнър Виндж - Огън от дълбините

Помещението беше претъпкано с непокътнати от пожара ковчези. Въздухът беше пропит с миризмата на пришълците. Това донякъде беше успокояващо — значи те също дишаха и се потяха като останалите живи същества. И въпреки невероятните си технически постижения не бяха успели да поддържат чиста своята собствена бърлога.

Стийл тръгна да оглежда ковчезите. Бяха подредени върху рафтове край стените. Върху всеки от ковчезите имаше прозорче. Колко труд е бил хвърлен, за да се отдаде последна почит на останките на една-единствена част! Стийл се надигна над най-близкия сандък и погледна вътре. Тялото беше много добре съхранено. Синята светлина го правеше да изглежда като замръзнало. Той приближи още една от главите си и вече имаше двойна гледна точка към пришълеца. Съществото беше по-дребно от двамата убити, беше дори по-малко от онова, което заловиха живо. Някои от съветниците на Стийл смятаха, че малките създания са кутретата на извънземните, които най-вероятно още не са отбити. В това предположение имаше смисъл — техният затворник нито веднъж не беше произнесъл някакви звуци, които да наподобяват смислена реч.

Само за да укрепи волята и издръжливостта си, Стийл погледа още малко странното плоско лице на пришълеца. Ехото на неговите собствени мисли му причиняваше непрекъсната болка, разсейваше го постоянно, принуждаваше го да напусне час по-скоро кораба. Остави болката да продължи. Беше понасял и по-страшни неща. Освен това глутниците отвън трябваше да са наясно, че Стийл е най-силен.

Стийл продължаваше да наблюдава лицето на пришълеца почти несъзнателно. Този извънземен е толкова грозен! Минаха още няколко минути. Подлудяващият шум и грозотата на пришълеца се сляха като в сън. От този транс го извади нещо ужасно. Лицето помръдна. Промяната едва се забелязваше и се извърши много бавно, но въпреки това за няколко минути лицето стана различно.

Стийл почти се прекатури от ковчега. Стените увеличиха многократно ужасените му викове. Почувства, че шумът окончателно ще го довърши. Все пак успя да се овладее и отново се покачи върху сандъка. Впери всичките си очи през кристала на прозореца. Дебнеше като на лов. Промяната се извършваше периодично. Извънземният дишаше, но петдесет пъти по-бавно от нормалното. Той отиде при един от другите сандъци и започна да наблюдава съществото вътре. Те всички бяха живи. Но заради ковчезите животът им течеше на по-бавни обороти.

Замаян, Стийл обхвана с поглед всички сандъци. Чувството, че е наблюдаван от някаква зла сила донякъде беше илюзия, създавана от шумовете вътре… Но в него имаше и голяма доза истина.

Пришълците се бяха приземили далеч от тропиците и колективите, които живееха там. Вероятно са мислили, че по тези места има само дива пустош. Корабът им беше претъпкан със стотици малки, които приличаха на буболечки. Сандъците явно служеха за обвивка, както е при ларвите. Сигурно извънземните са се канели да отгледат малките си точно тук, далеч от погледа на цивилизациите. Стийл усети как кожите му настръхнаха при тази мисъл. Ако тези буболечки не бяха заловени навреме, ако полковете на Стийл не бяха проявили такава жестокост… Съвсем скоро можеше да настъпи краят на техния свят.

Стийл едва се добра до външния отвор, а страховете му отекваха все по-силно от стените. Въпреки това той се поспря преди да излезе. Когато най-сетне неговите части заслизаха по стълбата, всяка от тях беше спокойна, а куртките им — изрядно изопнати и пристегнати. Съвсем скоро съветниците му щяха да бъдат известени за опасността, но никога нямаше да заподозрат какъв ужас изпитва техният водач.

Лордът леко прекоси нажежената земя и излезе изпод корпуса. Дори тренираната му воля обаче не можа да го възпре да хвърли бегъл поглед към небето. Колко ли кораба се канеха да кацнат или вече са го направили?

Стийл с усилие съсредоточи мислите си върху настоящия момент и онова, което виждаше от своята наблюдателница. От битката с пришълците досега бяха изминали много декади. Заплахата все още съществуваше, но той постепенно овладяваше положението. Освен че беше най-голямото бедствие в досегашната им история, случилото се разкриваше огромни възможности пред тях.

Стийл хвърли последен поглед към потъналите в сянка хълмове. После им обърна гръб и се насочи към виещата се като спирала стълба. Беше стръмна и тясна; наблюдателницата се намираше на върха на сто и двайсетметрова кула. Стълбата завършваше в зала, широка около три метра, снабдена с прикрития на всеки пет метра по дългата й страна. Шрек и телохранителят вече го чакаха.