Върнър Виндж - Огън от дълбините

Това също беше от урока, при това казаното бе оцветено с глупав ентусиазъм. Джоана седна. Ако научат самнорск, Остриетата ще имат власт над нея… Но това беше единственият начин тя да научи нещо за тях, а и да разбере какво е станало с Джефри. Ами ако те са убили и него? Тогава щеше да ги изучи чак до мозъка на костите, а после да им измисли толкова жестоко отмъщение, колкото заслужават.

Най-напред при Дърворезбарите, а няколко дни по-късно и на Тайния остров на Фленсер дойде краят на дългото арктическо лято. Часовете тъмнина започнаха да стават все повече и повече. Снежните петна щяха да се явят малко по-късно.

Около залез-слънце Тайратект правеше обиколка на крепостната стена. Изминаваше разстояние от близо три мили. Долните нива се охраняваха от веригите, но нагоре имаше само отделни стражи. Когато се приближаваше, те отстъпваха уставно настрани с отсечената крачка на военните. Но в очите им забеляза страх. Трудно можеше да привикне с това. Докъдето стигаха спомените й — някъде около двайсет години — Тайратект се виждаше как се гърчи във вечен страх, потисната от срам и вина, търсейки постоянно някого, на когото да се подчини и когото предано да следва. Сега внезапно се беше озовала от другата страна, но това не беше очакваното избавление. Вече познаваше до най-дребните детайли злото, на което се беше отдала. Разбираше защо стражите се боят от нея. За тях тя беше Фленсер.

Тайратект правеше всичко възможно да прикрие истинските си мисли и не позволяваше никой да проникне зад защитната фасада, която си бе изградила. Животът й щеше да продължи толкова, колкото успееше да поддържа измамата. С цената на много усилия беше прикрила своята природна срамежливост. Нито веднъж, откакто се озова на Тайния остров, не си позволи своята най-типична поза на страхопочитание — приведена ниско глава със затворени очи. Вместо това беше овладяла пронизващия взор на Фленсер, дори свикна с него. Главите й стояха високо изправени, сякаш виждаше нещо, което е непостижимо за ограничените мозъци на нейните подчинени. Те не биваше за нищо на света да се досетят за истинската цел на тия нейни вечерни обиколки.

Известно време дните и нощите й не се различаваха много от тези в Републиката. Тя можеше лесно да си внуши, че е отново там, преди Движението да се появи и да се стигне до клането пред парламента. Преди да й прережат гърлата и да съединят парчетата на Фленсер с остатъците от нейната душа.

Там в равнината, отвъд каменните стени, сред златните поля, изпъстрени с ръждиви петна гола земя, тя виждаше как селяните се трудят неуморно, а наоколо пасат стада добитък. Фленсер управляваше дори земите, които тя не можеше да обхване с поглед, но никога не беше внасял храни отвън. Зърното и месото, с които бяха пълни складовете, бяха произведени в районите, които се простираха на два дни път около пролива. Стратегията му беше очевидна.

Слънцето се плъзна зад планинските склонове и те проснаха дълги сенки върху нивите насреща. Отвъд пролива един от хълмовете все още се къпеше в слънчеви лъчи. Върху него беше кацнал корабът на пришълците. Той още стоеше там, но вече зад здрав зид от дървета и камъни. Стийл нареди да вдигнат стената малко след приземяването. Строежът растеше не с дни, а с часове. Редовните проверки и случайните набези на лорда бяха по-строги дори от тези на Фленсер.

Лорд Стийл беше убиец. Нещо по-лошо — владееше до съвършенство манипулацията. Но Тайратект знаеше, че откакто кацнаха пришълците, той беше уплашен до смърт. При това напълно основателно! Стийл и неговите фленсериери бяха избили няколко дузини от пришълците. Тези убийства бяха дори по-зловещи от онова, което Движението стори с нея. Тайратект съвсем доброволно стана последовател на Фленсер. Около името му се носеха мрачни истории, но тя така копнееше да следва някого, да се отдаде на Нещо по-велико, че пренебрегна опасността.

Стоманеният лорд се тресеше от страх. Още през първите дни нареди да покрият кораба с покрив. Върху хълма изникна някакво нескопосано подобие на плевня. Не след дълго извънземното съоръжение беше скрито зад каменни стени. По всичко личеше, че тази нова крепост ще е много по-голяма от укреплението на Тайния остров. Стийл осъзнаваше, че ако не бъде изпепелен от злото, което носи в себе си, то ще го превърне в най-могъщата глутница на света.

Точно по тази причина Тайратект продължаваше да стои в замъка и да разиграва маскарад. Но едва ли би издържала още дълго. Рано или късно и другите части ще се доберат до Тайния остров, Тайратект ще бъде унищожена, а Фленсер — отново възроден. Най-вероятно нямаше да оцелее дори дотогава. Две от частите на Тайратект бяха Фленсер. Повелителят обаче не си направи добре сметката и те не доминираха над останалите три, както бе запланувано. Вместо това тройката придоби острия ум, интелигентността и съвършенството на фленсеровите части. Тя притежаваше познанията на великия Фленсер, помнеше всички негови измами и предателства. Новопридобитите членове я бяха надарили със сила и енергия, които дотогава не притежаваше. Тайратект тайно тържествуваше. В някакъв смисъл вътре в собствената си личност тя бе постигнала онова, което Фленсер наивно се стремеше да постигне чрез Движението. Докато все още можеше да контролира придобитите две части, тя имаше някакъв шанс. Докато беше будна, все още се чувстваше „тя“, все още животът й в Републиката доминираше над спомените на Фленсер. Когато спеше обаче, всичко се объркваше и се изплъзваше от контрол. Преследваха я кошмари. Натрапваха й се спомени за изтезания, които й доставяха неизразимо удоволствие. Еротичните сънища би трябвало да я успокояват, но вместо това представляваха безкрайна битка. Тя се пробуждаше като болна и усещаше тялото си разкъсано на части, сякаш цяла нощ се е борила с изнасилвач. Ако двете части надделееха, някоя сутрин щеше да се събуди с мъжко самосъзнание. Тогава само за няколко секунди парчетата от Фленсер можеха да разкрият нейния маскарад и да убият другите три части на Тайратект. След това останките на Фленсер щяха да се присъединят към по-послушна глутница, за да дочакат възраждането на Повелителя.