Върнър Виндж - Огън от дълбините

Скрупило обаче прие въпроса на Книжовника съвсем на сериозно.

— Аз лично виждам три възможни версии, господине. Първо, това може да е магия. — Вендейшъс потръпна при тези думи. — Имам предвид, че кутията дотолкова може да превъзхожда нашите познания за света, та да ни се струва нещо наистина свръхестествено. Но това е една от ересите, която Дърворезбаря никога не е приемал, затова благоразумно забравям за подобна възможност. — И той хвърли ироничен поглед към кралицата. — Второ, може да е животно. Повечето от съветниците помислиха същото, когато Книжовника за първи път я накара да проговори. Но тя прекалено много прилича на натъпкана възглавница. Освен това всеки път реагира по един и същи начин. Това поведение вече ми е познато — то е характерно за машините.

— Това ли е третата възможност? — прекъсна го Книжовника. — Но щом е машина, тогава трябва да има части, които се движат, а освен това…

Кралицата нетърпеливо махна с опашка. Скрупило можеше да продължава в този дух часове наред, а вече беше разбрала, че и Книжовника е същият като него.

— Вече казах — нека се опитаме да научим повече за кутията и едва тогава да се отдаваме на догадки и предположения.

Тя натисна страничния клавиш, както беше видяла да прави Книжовника при първата демонстрация. Лицето на пришълеца изчезна от екрана и на негово място се появи зашеметяваща комбинация от цветове, придружена от някакви звуци. После всичко изчезна и остана само жуженето, което показваше, че кутията работи. Вече знаеха, че кутията различава нискочестотните звуци и реагира на тях с помощта на онова нещо, разположено в средата й. Успяха да се досетят, че е нещо като екран. Първия път, когато опитаха да дават команди на кутията, тя отказа да им се подчинява. Вендейшъс беше убеден, че са „убили малкия пришълец“. Но когато затвориха капака, а после повториха всичко отначало, тя пак работеше нормално. Кралицата беше почти сигурна, че не могат да я повредят, ако кажат нещо неправилно или пък натиснат не където трябва.

Кралицата повтори вече установените команди по обичайния ред. Резултатът беше поразителен и абсолютно същият като преди. Но ако сменяха реда на командите, тогава ефектът беше коренно различен. Още не беше сигурна дали да се съгласи със Скрупило. Кутията реагираше с последователността на машина… Но пък разнообразието на нейните реакции се доближаваше до това на животните.

— Имам предложение — обади се Книжовника. — Когато се натиснат едновременно клавиш 3 и 4 и се каже — той повтори звуците на пришълеца, — екранът показва група от няколко картини. Те съответстват на определени клавиши. Предполагам, че ни се дава възможност да избираме.

Хм.

— Кутията може сама да ни обучи как да я използваме.

Минаха три часа. Накрая дори Вендейшъс не издържа и промъкна една от частите си по-близо напред. Шумът в стаята вече не се различаваше от безсмислен хаос. Всеки имаше някакво предложение: „Кажи това!“, „Натисни онова!“, „Последният път каза така, а ние направихме това и онова“. На екрана постоянно се сменяха загадъчни цветове и комбинации, примесени с някакви знаци, които трябваше да са писмен език… Догадката на Джакерамафан се оказа истина — първите картини им предлагаха избор. Но някои от тях водеха до други картини и нови възможности за избор. Устройството приличаше на въображаем лабиринт от малки и големи улици. На няколко пъти се озоваха в задънена улица и трябваше да затварят кутията, за да започнат отначало. Вендейшъс като луд рисуваше картата на изминатите маршрути. Това щеше да им помогне, защото имаше места, където искаха да се върнат отново. Но дори той си даваше сметка, че съществуват безброй други пътеки и кътчета, които нямаше да могат да открият само със сляпо налучкване.

Кралицата беше готова да продаде душата си за картините, които видя. На тях имаше звездни рояци, луни, които светеха със синя и зелена светлина или пък излъчваха оранжеви лъчи. Появиха се движещи се изображения от градовете на пришълците. Хиляди извънземни се бяха струпали на толкова малко разстояние, че дори се докосваха . Ако наистина съществуваха под формата на глутници, тогава бяха по-големи от всичко в техния свят.

Накрая Джакерамафан се отдръпна. Той се събра в плътна група, а когато проговори, гласът му потрепваше:

— Това нещо съдържа цяла вселена в себе си. Можем все повече и повече да навлизаме в нея, без някога да я проумеем.