Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Твоето любопитство ще ти изяде главата някой ден.

Придворният изсумтя раздразнено, но си личеше, че е поласкан от нейната загриженост.

Кралицата обходи с поглед подчинените си.

— Пред нас стои много важен въпрос. Скрупило реши, че един-единствен пришълец би трябвало да е ловък и подвижен като нашите глутници. Наистина ли е така?

Въпросът беше отправен по-скоро към Перегрин, отколкото към Книжовника.

— Така е, Ваше величество. Ако можеше да достигне възлите на тези въжета, той със сигурност би ги развързал. — Знаеше какъв ще е следващият въпрос и го изпревари. Бяха му нужни цели три дни, за да стигне до това заключение. — А звуците, които издава, са организирана реч…

В залата се надигна шум, когато останалите проумяха думите му. Отделен от глутницата член, който можеше да артикулира, обикновено беше способен да изрече най-много няколко несвързани думи, но от това винаги страдаше неговата ловкост и координация.

— Ясно… Същество, което не прилича на нищо, срещано по нашия свят и на всичко отгоре долита с лодката си от небето. Чудя се какви ли са способностите на техните глутници, щом като един-единствен член е почти толкова умен, колкото е всеки от нас.

Докато казваше това, слепецът от глутницата на кралицата се огледа, сякаш можеше да ги види. Другите двама скимтяха и тикаха в него разлигавените си муцуни. Личеше, че владетелката не е особено въодушевена от своето откритие.

Скрупило надигна глава.

— Изобщо не успях да доловя и най-малък смисъл в звуците, които издаде той. При това пришълецът не притежава предни уши. — Той посочи дрехата около раната. — Не виждам и уши на раменете му. Сигурно неговата глутница е умна толкова, колкото е и един-единствен член от нея… А най-вероятно е така и с неговите себеподобни.

Перегрин отново се подсмихна. Този Скрупило беше доста заядлив и злопаметен. Но във всеки случай не почиташе особено традицията. Векове наред академиците водеха спорове за разликата между хора и животни. Някои животни притежаваха по-голям мозък; други пък имаха много по-гъвкави устни и лапи от тези на един-единствен член от глутниците. Из саваните на Изтока живееха същества, които дори приличаха на хора и се движеха на глутници. Но те не се отличаваха с високоразвито мислене. Ако се изключат вълчите гнезда и китовете, единствено хората съществуваха като глутници . Съвършената координация между техните членове ги правеше най-висшите същества на планетата. Теорията на Скрупило намирисваше на ерес.

Джакерамафан внезапно се намеси.

— Но ние наистина чухме високи звуци по време на засадата. Сигурно и този е като нашите откъснати от глутницата членове — неспособен да разсъждава.

— И въпреки това толкова умен, че да надхитри, когото си поиска — завърши хладнокръвно кралицата. — Ако тези хора са по-умни от нас, то ние бихме могли да ги изучим. Независимо колко са развити, ние ще можем да ги достигнем. Но ако това пред нас е част от свръхглутница…

За миг се възцари мълчание, нарушавано само от мислите на съветниците. Ако пришълците бяха свръхглутници и ако техният парламентьор е бил убит, тогава… Сигурно вече нищо не можеше да ги спаси.

— И така, нашата първостепенна задача е да запазим живота на това същество, да го убедим в нашите добри намерения и да изучим неговата природа.

Главите на кралицата се снишиха и тя се задълбочи в собствените си мисли. Или просто беше много уморена. Внезапно обърна няколко чифта очи към шамбелана.

— Отведете пришълеца в моите покои.

Вендейшъс зяпна от изненада.

— И дума да не става, Ваше величество! Вече сме убедени, че това нещо тук е злонамерено. Освен това се нуждае от медицинска помощ.

Кралицата се усмихна и гласът й стана мамещо сладък. Перегрин помнеше този маниер отпреди.

— Забрави ли, че аз също владея хирургията? Мигар забрави, че аз съм… кралица?

Вендейшъс облиза устни и потърси с поглед подкрепа у останалите съветници. След секунда успя да промълви:

— Не съм, Ваше величество… Ще бъде, както желаете.

Перегрин се ободри. По всичко личеше, че кралицата все още държеше властта в свои ръце.

Перегрин беше приклекнал на стълбите пред покоите си, когато на следващия ден кралицата го посети. Беше сама и носеше обикновените зелени куртки, които Пилигрима помнеше от последното си идване.

Той нито се поклони, нито стана да я посрещне. Тя го изгледа невъзмутимо и приклекна на няколко метра от него.