Върнър Виндж - Огън от дълбините

Но Перегрин никога не беше виждал нещо подобно. Бяха мозайки, изработени от керамични плочки със страни от по четвърт инч. Нямаше никакви други цветове освен четири нюанса на сивото. От разстоянието, от което ги гледаше, беше заличена всяка граница между отделните части. Мозайките представляваха най-съвършеният пейзаж, който Перегрин някога беше виждал. Всички изобразяваха гледката от хълмовете около Града на дърворезбарите. Ако имаха цветове, биха създали абсолютната илюзия за прозорци. Долната част на всяка от картините беше оградена с правоъгълна рамка, но отгоре пейзажът сякаш изчезваше в далечината. Там, където трябваше да е небето, започваха сребристите стени на залата.

— Насам, господа. Нали искахте да видите Дърворезбаря?

Забележката беше отправена към Книжовника. Джакерамафан стоеше като поразен от гръм. Неговата глутница се беше пръснала из цялата зала и всеки от членовете й клечеше пред различна картина. При поканата на шамбелана той извърна глава към него. Гласът му звучеше унесено.

— Проклет да съм! Чувствам се като бог — сякаш съм разположил частите си по хълмовете и обгръщам целия свят с един-единствен поглед!

Въпреки това той се изправи на крака и търти да догони останалите.

Помещението преминаваше в една от най-големите заседателни зали, която Перегрин някога беше виждал.

— Това е по-голямо дори от най-грандиозния строеж на Републиката — пророни Книжовника с видима възхита, загледан в трите реда балкони. Те стояха най-долу в центъра на залата.

— Хм.

Освен тях двамата, доктора и шамбелана в залата имаше още пет глутници. Докато чакаха началото на срещата, се появиха още няколко групи. Повечето бяха облечени като благородници от Републиката, целите в скъпоценности и кожи. Само неколцина носеха простите роби, които помнеше от последното си идване. Гледай ти! Малкото поселище на Дърворезбарите постепенно се бе разраснало в голям град, а сега дори е станало столица. Перегрин се зачуди дали кралят — кралицата, де — имаше все още някаква реална власт. Той извърна една от главите си към Книжовника и премина на високочестотен говор.

— Засега не казвай нищо за кутията с картини на пришълеца.

Джакерамафан му хвърли озадачен поглед, като в същото време се опитваше да прилича на истински конспиратор. Отговори на същия език.

— Добре, добре. Това ще ни е козът при преговорите, а?

— Нещо такова.

Очите на Перегрин пробягаха по балконите над тях. Повечето от глутниците в залата излъчваха надменна самоувереност. Той се усмихна под мустак. Само един поглед към тяхната група беше достатъчен, за да разбие самодоволството им на пух и прах. Въздухът жужеше от разпалените коментари. Нито една от глутниците не приличаше на Дърворезбаря. Е, тя сигурно беше запазила поне една-две от старите части. Щеше да я познае по поведението и походката. Но не това беше най-важното. Някои от приятелствата продължаваха и след смъртта на повечето от членовете му. Но други негови приятели се променяха с минаването на годините, възгледите им ставаха различни и постепенно привличането се превръщаше в омраза. По-добре беше да се подготви, че Дърворезбаря е от втория тип. Е, каквото имаше да става, ще стане…

Дочу се отсечен звук на тромпети, почти като сигнала за сбор на фленсериерите. Официалните двери на най-долния балкон се разтвориха и през тях влезе една петорка. Перегрин се скова от ужас. Това наистина беше Дърворезбаря, но толкова… нехармонично съставен. Един от членовете му беше толкова стар и грохнал, та останалите трябваше да го подкрепят. Двама бяха почти кутрета, а единият постоянно се лигавеше. Най-едрият беше слепец с побелели очни ябълки. Подобно създание можеше да се срещне в някой бедняшки квартал край пристанището или пък в последната фаза от развитието на насекомите.

Тя сведе очи към Перегрин и се усмихна така, сякаш го позна. От нейно име говореше слепецът. Гласът беше ясен и твърд.

— Нека започваме, Вендейшъс.

Шамбеланът кимна.

— Както повелите, Ваше величество.

Той посочи надолу към пришълеца.

— Ето причината за това събиране.

— Ако искаме да видим чудовище, ще отидем на цирк, Вендейшъс.

Гласът принадлежеше на една наконтена глутница от най-горния балкон. Ако се съдеше по виковете, които се надигнаха от всички страни, той изразяваше всеобщото мнение. Друга глутница от най-ниския балкон прескочи парапета и се опита да прогони лекаря от носилката на пришълеца. Шамбеланът надигна глава, опитвайки се да възстанови реда, и прониза с поглед онзи, който скочи от балкона.