Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Как е двукракото? — попита той.

— Извадих стрелата и заших раната. Мисля, че ще оживее. Моите съветници са много доволни, защото това същество все още не постъпва като разумно създание. Продължи да се съпротивлява дори след като го превързахме, сякаш няма понятие що е това операция… Как е главата ти?

— Добре… Стига да не я въртя насам-натам. — Неговата част Рана лежеше оттатък в полумрака на стаята. — Ухото заздравява бързо и смятам, че до няколко дни ще се оправя.

— Добре. — Нараненото ухо можеше да причини дълготрайни психически увреждания. Щеше да се принуди да търси нов член или постоянно да страда от глухотата на пострадалия. — Аз те помня, пилигриме. Всичките ми членове сега са нови, но знам, че ти си онзи Перегрин отпреди. Помня, че ми разказа няколко невероятни истории и посещението ти много ме забавляваше.

— Аз също се наслаждавах от срещата си с великия Дърворезбар. Ето защо се върнах отново тук.

Тя го изгледа накриво.

— Значи великия Дърворезбар отпреди, а не сегашната кралица, така ли?

Той сви рамене.

— Какво се е случило с теб?

Тя не отвърна веднага. Известно време седяха мълчаливо и наблюдаваха града в краката си. Беше облачен следобед и се задаваше дъжд. Мразовитият вятър откъм канала щипеше устните и носа му. Кралицата потръпна и се загърна още по-плътно в кожите си. Най-накрая проговори.

— Борех се да съхраня душата си непроменена в продължение на шестстотин години. Мисля, че и с просто око може да се види какво е станало с мен.

— Но промените никога досега не са ти се отразявали зле.

Обикновено Перегрин не беше толкова безцеремонен. Нещо в нея обаче предизвика откровеността му.

— Така е. Обикновено кръвосмешението води до тези последици само след няколко века. Моите методи са къде-къде по-разумни. Знам отлично кой с кого да чифтосам, кои кутрета да запазя и кои да пусна на останалите. Ето защо винаги досега моя собствена плът е съхранявала спомените ми. Затова и душата ми остана непокътната. Но явно нещо не съм доразбрала или пък се опитах да постигна непостижимото. С течение на времето шансовете ми все повече намаляваха, докато накрая бях принудена да избирам между психическата и физическата недъгавост. — Тя избърса лигите си и всички глави с изключение на сляпата се втренчиха в града пред тях. — Това са най-хубавите летни дни по нашите места. Сега навсякъде растенията са като полудели и се опитват да изсмучат и последната топлина от краткото лятно слънце… Обичам това място.

И през ум не му беше минавало, че ще се наложи да утешава най-великия сред дърворезбарите.

— Постигнала си чудеса в тази пустош. По целия път насам се носеха легенди за теб… Обзалагам се, че половината от глутниците тук имат кръвно родство с теб.

— Да-а-а. Успях да превърна в реалност дори най-невероятните мечти на развратниците. Никога не са ми липсвали любовници, дори когато нямах лична нужда от кутрета. Понякога си мисля, че моите деца бяха най-големият ми експеримент. Скрупило и Вендейшъс са почти моя кръв… Но и Фленсер също.

Гледай ти! Перегрин не знаеше това.

— През последните няколко декади някак се примирих със съдбата си. Явно не мога да надхитря Вечността и скоро ще се наложи да оставя душата си да отлети на воля. Постарах се съветът постепенно да поеме властта. Как бих могла да претендирам за неограничени правомощия, когато не съм вече същата? Постепенно се върнах към изкуството. Сигурно си видял едноцветните мозайки.

— Да. Прекрасни са.

— Някой път ще ти покажа ателието си. Процедурата е ужасно досадна, но аз вече съм я превърнала в автоматизирани движения. Този проект щеше да бъде приятно забавление за последните години на моята душа. Но сега ти и твоят пришълец променихте всичко. Проклети да сте! Защо това не се случи преди сто години! Тогава щях да се справя. Позанимавахме се с твоята „кутия с картинки“, така да знаеш. Картините в нея са по-съвършени от което и да е нещо в нашия свят. Малко приличат на моите мозайки — и там слънцето е като светулка. Всяка от картините е съставена от милиони цветни точици, които са толкова малки, че могат да бъдат забелязани единствено с лещите на Книжовника. Аз се бъхтих няколко години , докато изработя мозайките. Тази кутия е способна да произведе безброй изображения, при това толкова бързо, че създават илюзията за движение. Твоят пришълец в един миг срина усилията на целия ми живот до драскулиците на някое кутре.

От очите на кралицата се стичаха сълзи, но гласът й беше гневен.