Върнър Виндж - Огън от дълбините

По залез-слънце Джоана обичаше да седи там, където най-силно се усещаше аромата на подобните на пера листа, и да наблюдава брега. Имаше пристанище — гората от мачти беше почти толкова гъста като тази от флотата на Страум. Градските улици бяха широки, но криволичеха на зигзаг, а къщите покрай тях стояха наклонени на различни страни.

От наблюдателницата си виждаше и как онези кучеподобни същества сноват из града. От такова разстояние тя започна да осъзнава истинската им природа. Те винаги се движеха в малки групи, много рядко надхвърлящи шест члена. Вътре в тези глутници действаха с удивителна координация. Тя не видя някоя от групите да се доближава на по-малко от десет метра до останалите. От това разстояние отделните тела в глутницата сякаш се сливаха и на момичето се стори, че наблюдава някакви чудовища с много крайници, които се движеха предпазливо, внимавайки да не доближат много себеподобните си. Заключението сякаш само се налагаше — една глутница, един разум. Разум, който беше толкова зловещ, та не можеше да търпи себеподобните си близко до себе си.

Петата й разходка в градината беше толкова приятна, че почти й достави радост. Цветята пръскаха семена из въздуха наоколо. Косата светлина минаваше през тях, а те се носеха като кристалчета захар в гъст сироп.

— Раз, два, три, как си ти? — разнесе се зад гърба й детски глас.

Джоана отскочи толкова бързо, че едва не разкъса шевовете на раната си. Те — то?! бяха едни от онези, които извадиха стрелата от тялото й. Имаха доста жалък вид. Петте същества бяха напрегнати, сякаш готови да избягат при първа опасност. Изглеждаха почти толкова изненадани, колкото беше и самата Джоана.

— Раз, два, три, как си ти? — Гласът беше същият като преди. Можеше да бъде и запис, но едното от животните по някакъв начин произвеждаше звуците, помагайки си с жужащите парчета кожа по раменете, бедрата и главата. Тези папагалски номера не можеха да я учудят кой знае колко. Но този път думите бяха казани почти на място. Момичето постави ръце на хълбоците си и се втренчи в глутницата насреща. Две от животните й отвърнаха със същия втренчен поглед. Останалите сякаш се наслаждаваха на гледката.

Носеха нейния компютър! Тя разбра откъде бяха научили този напевен въпрос. И вече знаеше какво очакват в отговор.

— Аз съм добре, а ти как си — каза тя.

Групата така изцъкли очи, че я досмеша.

— И аз съм добре, значи всичко е наред!

Това бяха последните реплики от играта и след като ги произнесе глутницата отново започна да кряка на своя си език. Някой отвърна откъм подножието на хълма. Още една глутница се беше притаила сред храстите долу. Момичето знаеше, че докато е близо до тези тук, другите няма да се приближат.

Значи Остриетата — пред очите й постоянно бяха заплашителните метални бодли върху предните им крака — са ровили из компютъра и умело маскираните капани не ги бяха възпрели. Дори Джефри не успя да напредне толкова! Със сигурност са попаднали на детските езикови програми. Трябваше да предвиди това. Когато компютърът отбележеше очевидно глупави отговори, той преминаваше към адекватни действия. Най-напред пускаше програмите, предназначени за малките, а ако и това не помогнеше, преминаваше към обучението за бебета, които дори не говорят самнорск. Ако Джоана им помогнеше съвсем малко, те сигурно щяха да проговорят нейния език. Въпросът беше дали тя наистина иска това.

Двама от глутницата се приближиха още повече и през цялото време не я изпускаха от очи. Но вече не бяха нащрек като преди. По-близкият легна на земята и вдигна глава към нея. Изглеждаше съвсем миличък и безпомощен, стига да не бяха остриетата на предните лапи.

— Моето име е… — продължението беше кратко крякане, сред което Джоана различи много високи режещи тонове. — А твоето име как е?

Момичето знаеше, че този разговор следва езиковата програма на компютъра. Нямаше начин съществото пред нея да разбира смисъла на отделните думи, които произнася. Тези „моето име, твоето име“ бяха произнасяни безкрайно между децата от езиковия урок. Дори един зеленчук би схванал същността на тази операция. И все пак… Произношението на Остриетата беше толкова съвършено.

— Моето име е Джоана — отвърна тя.

— Зьоана — повтори групата с гласа на Джоана, накъсвайки неправилно думата.

— Джоана — поправи ги момичето. Тя дори не се опита да повтори името на Остриетата.

— Здравей, Джоана! Хайде да си поиграем на имена.