Върнър Виндж - Огън от дълбините

— О, не се тревожете. Той има предвид някакъв специален сигнал. Джефри казва, че корабът подавал сигнали… чрез самия себе си… още откакто е кацнал тук.

Стийл се зачуди дали някога е чувал по-ужасяваща вест, изречена с такава мила невинност.

Постепенно започнаха да пускат Джефри и Амди да си играят навън. Най-напред Амди се чувстваше неспокоен от откритото пространство, а не беше свикнал да носи и дрехи. Всичките четири години от неговия живот досега минаха в онази стая. Беше чел за това, което се намира отвън, и изпитваше любопитство да го види, но въпреки това малко се страхуваше. Човешкото дете обаче видимо се наслаждаваше от техните разходки. То укрепваше с всеки изминал ден и се случваше да плаче все по-рядко и по-рядко. Джефри тъгуваше най-вече за родителите и сестра си, но понякога се ужасяваше от мисълта, че е затворен в тази стая за вечни времена. Ето защо се наложи Амди да говори с господин Стийл и те започнаха да излизат всеки ден.

Повечето от възрастните се чувстваха нервни близо до Джефри. Момчето беше двойно по-високо от средния ръст на член от глутницата. Щом се доближеше до някой от учителите, глутницата подвиваше опашки и се отдалечаваше в тръс. Не им харесваше да ги гледа от горе на долу .

Понякога Амди изпитваше жал към пазачите и учителите. Те бяха така сковани и ограничени. Мигар не разбираха колко забавно е да имаш приятел, когото можеш наистина да докоснеш .

Амди получи първия си комплект куртки. Господин Стийл нареди да бъдат ушити специални дрехи и за човешкото момче. Те бяха пухкави и покриваха цялото му тяло, предпазвайки го от студа по-добре, от която и да е друга материя.

След падането на снега гоненицата вече не забавляваше Амди. Оказа се, че човеците могат да преминават през преспи, които поглъщаха кутретата в белите си обятия чак до връхчетата на ушите. Освен това имаше и други прекрасни неща, на които бяха способни единствено хората. Момчето умееше да прави снежни топки, с които замеряше който му падне.

Анди предпочиташе да препуска из тази част на двора, където снегът беше по-плитък, отбягвайки снежните топки. Често го пронизваше мисълта за неговото безсилие. Човешките ръце бяха толкова сръчни! Как му се искаше да има поне чифт — не, четири чифта! — като тях.

Двамата приятели вече разговаряха съвсем свободно, но винаги използваха езика на момчето. Човешкото същество можеше да възпроизведе само някои звуци от вътрешния език на глутницата. То произнасяше едва разбираемо дори името на Амди. Затова пък неговият приятел разбираше съвсем добре самнорск. Беше много забавно — сякаш двамата имаха свой таен език.

Амди вече знаеше много за звездите, Джефри му беше разказвал. Някъде там горе бяха също и приятелите на неговите родители.

— Предавателите на кораба не са ли достатъчно добри, за да повикаме помощ? — обади се Амди.

Джефри тупна с крак по земята.

— Не! Нали ти казах, това е просто радио. Мисля, че бих могъл да го накарам да работи, но няма никакъв смисъл. Двигателят за ултратяга е още на кораба, а той е твърде голям, за да полети пак. Затова можем да използваме енергията и да повикаме помощ. Просто не разбирам защо господин Стийл не ми позволява да се кача на борда. Вече съм на осем години и мога да се справям. Мама подготви всичко преди… Преди… — думите му заглъхнаха в познатото отчаяно мълчание.

Амди потри глава в рамото на Джефри. Той подозираше защо господин Стийл все отлага да пусне момчето на кораба. Досега обаче не беше споделял догадките си с Джефри.

— Сигурно го е страх, че ти просто ще отлетиш и ще ни изоставиш.

— Но това е глупаво! Никога не бих го направил. Освен това този кораб наистина трудно би полетял отново. Той не е направен да каца върху твърда земя.

Джефри понякога говореше много странни неща. Мигар човешките същества използваха кораби, които никога не кацат на твърда земя? А къде се приземяват тогава? Понякога Амди даже можеше да почувства как в съзнанието му се оформят нови логически връзки и понятия. Изглежда глобусът на господин Стийл не показваше целия съществуващ свят, а само една нищожна частица от него.

— Аз зная, че няма да ни изоставиш. Но ти и сам разбираш защо господин Стийл има основание да се тревожи. Освен това той не може да разговаря с теб направо. Трябва някак да му докажем, че може да ни се довери.

— Сигурно си прав.

— Ако двамата с теб успеем да включим радиото, това може би ще го убеди. Сигурен съм, че моите учители изобщо не могат да разберат как са направени и как работят тези неща. Господин Стийл е взел едно от тях, но едва ли и той знае нещо повече за устройството му.