Върнър Виндж - Огън от дълбините

Тайратект си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита я Амди.

— Аз… — Тайратект се огледа, търсейки да съзре собствената си глутница. От мястото си върху южната част на крепостната стена можеше да види своите останали членове, наклякали във вътрешния двор. Малката купчинка долу, около която проблясваха златисти искри, всъщност бяха трите нейни части и Амди.

Войниците на Шрек се промъкнаха още по-близо. Той изпрати неколцина, за да получат нареждания от нея.

— Слизам след няколко минути. Само още няколко минути… — Тайратект изрече тези думи едновременно на войниците върху крепостната стена и на Стийл, който клечеше до нея долу в двора. После отново се обърна, за да хвърли последен поглед на своите владения.

Засега беше отделила две от частите си на по-малко от половин километър от глутницата и въпреки това не усещаше никакви затруднения, докато мислеше. Координацията между частите й си оставаше същата, сякаш всички те стояха скупчени една до друга. А освен това имаше допълнителна възможност да затегне ремъците и да усили връзката между членовете си. Какво ли щеше да стане, ако и петимата се пръснат на километри разстояние един от друг? Тогава целият Север можеше да се смали до размера на нейните покои!

Ами Фленсер? Вярно, Фленсер. Къде ли беше отишъл той? Тя все още различаваше неговите спомени, но въпреки това… Тайратект си припомни, че за миг изгуби съзнание, точно когато радиото започна да работи. Наистина се искаше невероятно усилие и свръхумения, за да продължиш да мислиш с такава скорост. Май лорд Фленсер никога не беше преминавал между кънтящи скали! Тайратект се усмихна. Изглежда отново можеше да бъде самата себе си, докато използва радиопредавателите. В такъв случай… Тайратект отново огледа пейзажа пред себе си. Фленсер беше създал велика империя. Ако новото изобретение проработеше нормално, тогава бъдещите победи и завоевания щяха да я превърнат в световна сила за вечни времена.

Тайратект се извърна към войниците зад нея.

— Е, вече съм готова да се върна при лорд Стийл.

В разгара на лятото армията на дърворезбарите тръгна на север. Подготовката на похода беше неистова и Вендейшъс се постара да изтощи себе си и всички останали до последен дъх. Трябваше в най-кратък срок да бъдат направени трийсет оръдия. Скрупило изля седемдесет метални тръби, преди да успее да получи трийсет оръдия с необходимото качество, които при това да стрелят точно. После трябваше да бъдат обучени артилеристите и да се открие безопасен начин за стрелба, та да не избият собствените си войници. Когато всичко бе направено, оставаше да се погрижат за каруци за транспортиране и кероги, които да ги теглят.

Никой не се заблуждаваше, че е възможно да скрият абсолютно всичко от очите на съгледвачите, но беше важно да запазят в тайна детайлите на предстоящата операция.

Армията тръгна по суша. Войската наброяваше хиляди глутници, но те не трябваше да се събират накуп преди да стигнат най-гъстите лесове. Би било много по-лесно да изминат първата част от пътя по море, но фленсериерите бяха разположили свои наблюдатели по всички възвишения из фиордите. Ето защо избраха горските пътища и местата, за които Вендейшъс предварително се беше погрижил да бъдат прочистени от вражески агенти.

Отначало придвижването вървеше гладко, поне за тези, които се возеха в каруците. Джоана пътуваше в една от последните коли заедно с кралицата и Компютъра. „Дори самата аз започнах да гледам на него като на някакъв оракул“ , помисли си момичето. Колко жалко, че той не можеше наистина да предсказва бъдещето.

На идване Книжовника, Джоана и Пилигрима пропътуваха разстоянието от владенията на Фленсер до пристанището на дърворезбарите само за три дни. На армията обаче щяха да са необходими почти трийсет денонощия.

Въпреки прекрасното време, те вече започваха да изпитват затруднения. Понякога по обед ставаше дори горещо, а постоянният вятър изсушаваше всичко по пътя си. През цялото време се налагаше да бъдат много предпазливи с лагерните огньове. Под ослепителното слънце те лесно можеха да бъдат забелязани от километри разстояние. Скрупило най-много страдаше от това. Той не се надяваше да изпробва оръдията по време на пътуването, но поне очакваше да обучи „своите“ войници на открито.

Скрупило беше член на Съвета на кралицата и неин главен инженер. След първия опит с оръдието обаче той вече настояваше да бъде титулуван като „Главнокомандващ артилерията“. Той се влюби до полуда в оръдията. За останалите глутници огнестрелното оръжие беше истинско мъчение. Не след дълго обаче Джоана се убеди, че тренировките имат ефект. Артилеристите вече без усилие можеха да насочват оръдията само с едно-единствено действие, да ги натъпкват с фалшив барут и гюле и да изревават командата, отговаряща на човешкото „Огън!“.