Върнър Виндж - Огън от дълбините

Джоана видя как иззад най-близкото възвишение приижда сива вълна. Вълците. Всяко едно от тези пухкави кълбета изглеждаше невинно и беззащитно. Но когато бяха заедно… Краката на Джоана сякаш се вкопаха в земята, докато наблюдаваше как те разкъсват гърлата на един от войниците.

Момичето се огледа наоколо. По всичко личеше, че е единствената, която все още може да разсъждава трезво. Но единствената полза от това бе, че ясно осъзнава приближаването на своята смърт.

Гнездото трябва да бъде убито.

Върху каручката с оръдието зад нея беше останала само една от частите на Скрупило — Белоглавия. Смахнат както обикновено, когато е сам, той беше нахлупил наушниците си и душеше нещо около дулото на оръдието. Убий гнездото! Може пък тази идея да не се окаже толкова смахната.

Джоана се метна върху каручката. Колата тръгна назад по стръмния склон и се блъсна в ствола на едно дърво, но момичето изобщо не обърна внимание на това. Побърза да вдигне нагоре тялото на оръдието, както беше видяла да правят по време на ученията. Белоглавия навря нос в торбата с барута, но не можа да се справи само с един чифт челюсти. Без останалите части от глутницата сякаш беше без ръце и разум. Той извърна глава към Джоана. Широко отворените му очи гледаха с безнадеждно отчаяние.

Тя сграбчи торбата от другата страна и двамата натъпкаха барута в гърлото на оръдието. Белоглавия отново се зарови из останалите муниции, търсейки гюле. Безспорно имаше повече разум от едно куче, при това беше трениран. Може би двамата заедно щяха да постигнат нещо.

Вълците вече бяха само на няколко метра по-надолу. Тя щеше да устои на един-двама, но те нападаха с десетки — нахвърляха се върху самотните части на глутниците и ги разкъсваха. Трима от Пилигрима бяха наобиколили Белязаното чело и малките, но защитата им приличаше по-скоро на безсмислена суетня. Те дори бяха захвърлили камите и остриетата за лапи.

Джоана и Белоглавия най-сетне успяха да приготвят оръдието за стрелба. Той отново се метна към задната му част и взе да се суети около фитила. С това вече можеше да се справи и сам, защото обикновено стрелците бяха от по една част.

— Чакай, идиот такъв! — изрита го Джоана. — Най-напред трябва да насочим оръдието към целта!

Белоглавия изглеждаше страшно обиден. Не му стана много ясно в какво точно го обвиняват. Той пусна края на фитила, но все още държеше огнивото за запалване. Прикри бледото пламъче и заобиколи отстрани, решен да се промъкне между краката на момичето. Тя отново го отблъсна и погледна към възвишението. Онова тъмно нещо там горе. Това трябваше да е гнездото. Тя наклони дулото на оръдието върху стойката и го насочи към върха. Увенчаната с наушници глава на Белоглавия се протегна напред и пламъкът близна фитила.

Взривът едва не изхвърли Джоана от каручката. За миг тя не усещаше нищо друго освен ужасна болка в ушите. Най-сетне успя да се закрепи седнала, кашляйки от дима. В главата й кънтеше непрекъснат звън като от хиляди камбани. Малката кола се люлееше цялата — едната й част висеше над пропастта. Белоглавия се кандилкаше около цевта на оръдието. Джоана го дръпна към себе си и го погали по главата. Той кървеше. А може би тя беше ранена. Поседя замаяна още няколко мига, притеснена от вида на кръвта, чудейки се как изобщо беше стигнала дотук.

Някъде отзад някой крещеше пронизително. Няма време, няма никакво време. Тя се насили да застане на колене и се огледа. Мислите й течаха мъчително бавно.

Някои от дърветата по хълма бяха станали на трески. Бледожълтата дървесина светлееше между листата. На мястото, където доскоро се издигаше гнездото, тя видя купчина прясно изровена пръст. Значи все пак бяха успели да „убият“ гнездото, но… битката продължаваше.

По пътеката все още имаше останали вълци, но сега те бяха тези, които се мятаха като обезумели на всички страни. Забеляза как някои изхвърчат през ръба на пропастта и се разбиват върху дърветата и скалите отдолу. Сега вече можеше да се каже, че Остриетата се сражават. Пилигрима отново беше захапал камите. Муцуните и остриетата върху лапите му бяха почервенели от кръвта на нападателите.

Нещо сиво и окървавено се преметна през ръба на каручката и тупна в краката на Джоана. „Вълкът“ не беше по-дълъг от двайсет сантиметра, а козината му имаше мръсен сиво-кафяв оттенък. Приличаше на невинно домашно животинче, но острите му като игли зъби изщракаха зловещо на сантиметри от глезена й. Джоана стовари с все сила едното от гюллетата върху него.