Върнър Виндж - Огън от дълбините

Измина цяло денонощие преди да стигнат стария път. Както и се очакваше, пътеката беше обрасла с храсти и клони. Нещо по-лошо — на някои места дори нямаше следа от просека в гората. Сигурно дни наред щяха да си пробиват път през гъсталака, но дори кралицата да имаше някакви лоши предчувствия, тя не ги сподели с Джоана. Владетелката все пак беше на шестстотин години и често повтаряше, че на тази възраст всяко чуждо мнение се приема много трудно. Сега Джоана вече знаеше какво означава това.

На шестия ден, откакто бяха тръгнали по стария път и очакваха всеки миг да стигнат долината, се натъкнаха на вълците. Пилигрима ги наричаше така, но съществата, които Джоана видя, не приличаха на нито едно познато животно.

Тъкмо бяха изминали почти километър по сравнително открития и проходим път. Полъхът на вятъра се чувстваше дори между дърветата — сух и топъл, той духаше безспир към долината. И последните останки от сняг по земята се стопиха. Отвъд северния склон на долината се забелязваше мъглива пелена.

Джоана вървеше до каручката на кралицата. Пилигрима ситнеше на около десетина метра зад тях и от време на време казваше по някоя дума. През последните дни кралицата беше станала необичайно мълчалива. Изведнъж във въздуха се разнесе зов за тревога.

Само миг по-късно Вендейшъс се разкрещя на стотина метра пред тях. В пролуката между дърветата Джоана видя войниците, стигнали следващата извивка на пътя нагоре по възвишението. Те сваляха арбалетите от гърба си и стреляха срещу стръмнината над тях. Слънчевите лъчи се процеждаха през клоните на дърветата и правеха светли петна върху земята. Но тези петна изведнъж се раздвижиха и се пръснаха наоколо, щом войниците тръгнаха към тях. Настана невъобразим хаос. В бъркотията Джоана забеляза непознати същества, съвсем различни от Остриетата! Дребни, оцветени в сиво или кафяво, те пробягваха безшумно из сенките и осветените места. Момичето видя, че се спускат от страната на хълма, противоположна на тази, по която стреляха войниците.

— Обърнете се! Обърнете се! — изкрещя Джоана, но гласът й се изгуби сред общия смут и бъркотия. Пък и да я чуеха, кой ли би разбрал думите й на самнорск?!

Всички части на кралицата бяха вперили поглед към мястото на битката. Една от тях захапа ръкава на момичето.

— Виждаш ли нещо горе? Покажи ми къде е то!

Джоана започна със заекване да й обяснява, но малко след това и Перегрин го забеляза. Неговите квичащи викове се разнесоха над шума от схватката. После той се затича обратно по пътеката към Скрупило, който се опитваше да откачи едно от оръдията от колата.

— Джоана, помогни ми!

Кралицата се поколеба за миг, но после кимна.

— Върви! Изглежда наистина сме в опасност. Помогни им за оръдието, Джоана.

Разстоянието до каручката с оръдието беше само петдесетина метра, но се налагаше да пълзи нагоре по стръмното. Момичето побягна с всички сили. Нещо тежко тупна на пътеката зад нея. Беше част от войник! Тя се сгърчи и запищя. Дузина космати топки се нахвърлиха върху тялото и кожата се превърна в кървави ивици. След миг друга част се отърколи покрай Джоана, после още една. Краката на момичето се подкосиха, но то продължи да тича напред.

Уиккукракрана беше скупчил глави само на няколко метра от Скрупило. Всички негови възрастни части бяха въоръжени — ками в зъбите и металните остриета върху предните лапи. Той махна на Джоана да отиде при него.

— Натъкнахме се на вълче гнездо. — Говореше мъчително и сливаше думите. — Сигурно се намира някъде наблизо между дърветата. Обикновено е масивно образувание от пръст, подобно на малка крепостна кула. Трябва да го убием. Можеш ли да го видиш къде е?

Той явно не можеше да го забележи, въпреки че се оглеждаше на всички страни. Джоана се извърна назад към хълма. Битката като че ли вече затихна и оттам се носеха само агонизиращите писъци на Остриетата. Момичето посочи в тази посока.

— Да нямаш предвид онова тъмно нещо там горе?

Пилигрима не отговори, но частите му трепнаха и замахаха безразборно с камите. Джоана отскочи пред святкащите им остриета. Той вече бе успял сам да се пореже на няколко места. Прозвуча зов за атака. Джоана погледна към пътеката. Вече цяла година наблюдаваше глутниците, но това, което виждаше в момента, беше някакво… безумие. Някои от войниците се бяха пръснали в несвяст на такова разстояние, на което частите им не можеха да мислят заедно. Други — като кралицата например — стояха свити на кълбо, притиснали хълбоци една в друга, а главите им почти не се забелязваха.