Върнър Виндж - Огън от дълбините

През следващите три дни дърворезбарите хвърлиха всички сили да съберат пръснатата си екипировка и самите себе си в едно. През това време Джоана научи доста неща за вълците. Изстрелът на оръдието, който произведоха двамата с Белоглавия, беше пресякъл тяхната атака отведнъж. Без съмнение разрушаването на гнездото беше запазило живота на много войници, а спаси и целия поход. Вълците живееха на рояци също като пчелите и съвсем слабо напомняха действията на глутниците. Остриетата използваха колективното мислене, за да достигнат по-висок интелект; Джоана обаче не беше виждала разумна глутница, която да наброява повече от шест члена. Гнездата на вълците изобщо не се стремяха към висок интелект. Кралицата твърдеше, че едно гнездо може да бъде обитавано от хиляди вълци. Това, на което се бяха натъкнали, бе едно от най-големите, които се срещаха из горите. Но тази огромна маса не можеше да притежава разум, равен на човешкия. В способността си да реагира на определена ситуация тази тълпа сигурно можеше едва да достигне равнището на един-единствен член от някоя глутница. От друга страна обаче можеше да бъде много гъвкава и приспособима. Вълците запазваха способността си да действат самостоятелно дори на голямо разстояние от общото цяло. На стотици метри от гнездото те все още продължаваха да реагират адекватно и да действат като придатъци на своите „царици“. Пилигрима знаеше много легенди за гнезда, които притежават интелигентност, почти равна на тази при глутниците. Някои горски обитатели дори сключваха споразумение с такива гнезда, за да ги пазят, а в замяна ги снабдяваха с храна. Тъй като гнездата излъчваха мощни звукови вълни, които се разпространяваха на голямо разстояние, вълците успяваха да запазят координацията помежду си почти като частите в една глутница. Но ако някой разрушеше гнездото, те се разпадаха на отделни части като някоя елементарна компютърна система, лишена от управление.

Преди да бъде разрушено обаче, гнездото причини доста щети на армията на дърворезбарите. Обитателите му бяха изчакали търпеливо, докато войниците навлязат в неговата територия. После вълците, разположени в широк кръг около своя дом, бяха използвали звукова мимикрия, за да подмамят глутниците надалеч от гнездото. Това предизвика безразборната стрелба в противоположната на гнездото посока. При започването на истинската атака, гнездото беше започнало да издава нетърпими за глутниците звуци, които станаха причина за неистовия хаос. По думите на пострадалите този шум бил много по-силен и концентриран, отколкото използваните „режещи“ звуци срещу отделните глутници, пръснати из гората. „Режещите“ звуци причиняваха нетърпима болка на дърворезбарите и ги сковаваха от страх, но не довеждаха до пълна лудост, както се случи при нападението на самото гнездо.

По време на битката бяха поразени повече от сто глутници. Някои от тях, в състава на които имаше и кутрета, се свиваха на кълбо, опитвайки се да опазят малките. Други, като Скрупило например, се „взривиха на парчета“. Няколко часа след нападението повечето от засегнатите се върнаха при кервана и се събраха отново. Те бяха доста замаяни, но поне не бяха ранени. Оцелелите войници се пръснаха из гората наоколо да търсят частите на своите пострадали другари. Урвата стигаше до двайсет метра дълбочина. Падналите долу се бяха разбили в голите скали на дъното. Откриха пет трупа и двайсетина сериозно ранени части. Две от каручките също се бяха преобърнали в пропастта и от тях останаха само трески. Поне имаха късмет, че изстрелът на оръдието не предизвика пожар в гората.

След края на битката слънцето беше изминало три пъти своя дълъг път по небето. Армията на дърворезбарите постепенно се възстановяваше в построения набързо лагер край реката, скрит в гъсталака на долината. Вендейшъс разположи въоръжени със сигнални огледала наблюдатели по северните склонове. Мястото беше доста скътано и сравнително безопасно.

В последния ден от техния престой кралицата свика всички глутници с изключение на охраната и наблюдателите по склона. Това беше най-голямото струпване на глутници на едно място. Джоана не беше виждала подобно нещо, откакто убиха семейството й. Само дето тези тук не бяха агресивни и не нападаха. Докъдето стигаше погледът стояха струпани множество глутници, но всяка от тях гледаше да се държи поне на пет метра от своите съседи. По някаква необяснима причина това събиране напомни на момичето за Звездния парк на Страум. Там семействата идваха на пикник, всяко с традиционното си одеяло, отличаващо се от останалите по своите шарки. Само че тук всяко „семейство“ представляваше една-единствена глутница, а заедно те съставляваха едно военно образувание. Стояха строени в правилни редици около своята кралица. Перегрин Уиккукракрана почти не се забелязваше, скрит в сянката на дърветата на около десетина метра зад повелителката. Да си член от семейството на кралската особа не беше официална длъжност. Отляво на кралицата лежаха живите доказателства за последиците от засадата — ранени части с превръзки и шини. Но тази гледка не беше най-ужасяващото нещо. Наоколо бродеха и „ходещите рани“, както ги наричаше Пилигрима. Това бяха самотни части, двойки или тройки, оцелели след унищожаването на своите глутници. Някои от тях се стараеха да съсредоточат вниманието си върху онова, което се говореше, но повечето стенеха високо или пък прекъсваха от време на време думите на кралицата с напълно безсмислени уточнения. В паметта на Джоана отново изникна случилото се с Книжовника Джакерамафан. И все пак тези тук бяха живи. Повечето вече се опитваха да се слеят с други и да образуват напълно нова личност. Някои наистина имаха шанс да оцелеят, както стана с Перегрин Уиккукракрана. На мнозина обаче предстоеше дълъг и мъчителен процес, докато отново се превърнат в цялостни личности.