Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Хайде да вървим , момче. Сега ние сме големите герои.

Той извърна към нея разширени от страх очи.

— Не мога — думите бяха произнесени почти беззвучно. Въпреки присъщата на характера му горделивост и цялото перчене с наушниците, Скрупило се тресеше от ужас. И това съвсем не беше сценична треска.

— Не мога толкова скоро пак да се разделя на части. Не мога.

В редиците зад тях взе да се надига шум. Бяха артилеристите на Скрупило. В името на всички Сили, нима щяха да се настроят срещу него само заради тази незначителна случка? Е, тогава добре дошла в средните векове! Ама че глупави създания! Дори разделен на части, Скрупило успя да им отърве задниците, а сега…

Тя преметна ръце през раменете на две от неговите части.

— Двамата с теб сме го правили и преди, не помниш ли?

Главите кимнаха.

— Така беше. Онази моя част никога не би постигнала сама онова, което направихме заедно с теб.

— Аз също нямаше да се справя без нея. Но двамата заедно успяхме да убием вълчето гнездо.

Известно време Скрупило я гледа мълчаливо с разчувстван поглед.

— Наистина го убихме. — После се изправи на крака и разтърси глави, така че наушниците да паднат на земята. — Готов съм!

Белоглавия се притисна плътно до Джоана. Тя изопна тяло и се постара да върви стегнато като войник. Двамата излязоха в празния кръг отпред. Отдалечиха се на четири метра от глутницата му, после разстоянието стана шест метра. Момичето леко докосваше с пръстите на едната ръка козината по врата му. Когато стигнаха на дванайсет метра от глутницата на Скрупило, крачката на Белоглавия стана колеблива. Той обаче вдигна глава към Джоана, а после продължи уверено напред.

Джоана не си спомняше много подробности от тяхното награждаване, защото през цялото време вниманието й беше приковано в Белоглавия. Кралицата произнесе дълга и неразбираема реч. Най-накрая двамата бяха окичени с по една богато гравирана дрънкулка и се отправиха назад. Едва тогава тя се сети за тълпата, която ги наблюдаваше. Множеството се простираше навътре в гората, чак докъдето поглед стига. Сега всички ги поздравяваха възторжено, а артилеристите на Скрупило крещяха най-високо.

Наближаваше полунощ. Джоана се връщаше от бивака на артилеристите. Беше се упътила към центъра на лагера, където беше шатрата на кралицата. Наоколо цареше тишина. Стражите пред шатрата не се опитаха да я спрат, а само тихо издадоха предупредителен сигнал. В края на краищата наоколо не се срещаха чак толкова много човешки същества. Кралицата подаде глава през завесата на входа.

— Влез, Джоана.

Частите й се бяха разположили в обичайния кръг, а кутретата лежаха по средата. Беше доста тъмно. Единствената светлина се процеждаше през пролуките на входа. Джоана се търкулна върху възглавниците, където спеше обикновено. Цяла вечер след получаването на наградата се канеше да си поговори откровено с кралицата за доста неща. Тържеството при артилеристите обаче наистина мина много весело — би било глупаво да им разваля доброто настроение.

Владетелката вдигна една от главите си по посока на момичето. Двете кутрета на мига повториха нейния жест.

— Видях те на тържеството. Беше доста трезва. Ти вече свикна с храната ни, но още не си се решила да вкусиш от нашата бира.

Джоана сви рамене.

— На децата не им е позволено да пият преди да навършат осемнайсет години.

Това беше желязно правило и родителите й го следваха безкомпромисно. Джоана навърши четиринайсет години само преди няколко месеца; Компютърът й припомни дори точния час на нейното раждане. Момичето се зачуди дали ако все още беше в Главната лаборатория на Страумлинските владения, щеше да опита тайно от забранените напитки заедно със своите приятели. Сигурно би постъпила точно така. Но тук, където сама си беше господар, а при това призната за велик герой, тя не вкуси дори капка… Причината бе в отсъствието на нейните родители. Чувстваше ги някак по-близо до себе си, когато спазваше техните желания и съвети.

Джоана почувства как сълзите напират в очите й.

— Хммм. — Кралицата сякаш не забеляза потиснатото й настроение. — Значи Пилигрима е имал право, когато ми каза каква е причината за твоето въздържание. — Тя потупа с лапа кутретата и се усмихна. — В това правило наистина има смисъл. Тия двете също няма да опитат бира, докато не пораснат, макар че тая вечер чрез мен май успяха да разберат какво е да са леко пияни.