Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Нас?!

— Постарах се да ви възхваля с най-силните думи. Единичните части често извършват отчаяни подвизи. Заедно вие сторихте онова, на което не е способна нито една глутница, озовала се близо до вълче гнездо. Ето защо аз се опитах да обясня на моята войска каква непобедима сила би се получила от обединените армии на нашите две раси. Как всяка от тях би могла да компенсира несъвършенствата на другата. Събрани заедно, ние бихме могли да станем дори Глутницата на глутниците. Как се чувства Скрупило?

Джоана леко се усмихна.

— Май отново възвърна самообладанието си. След като успя да излезе отпред и да си получи медала, значи е добре. — Тя попипа украшението, прикачено към колана й. Беше наистина красива вещ и представляваше изглед от Града на дърворезбарите. — Но преживяното изпитание коренно го промени. Трябваше да го видиш в компанията на неговите артилеристи след това. Те също му оказаха заслужена почит, а после потекоха реки от бира. Скрупило им разказа най-подробно какво сме правили и дори ме помоли да им разиграем отново как точно е станало всичко… Ти наистина ли мислиш, че войниците са повярвали на твоите думи за обединените сили на човешките същества и Остриетата?

— Така мисля. Когато говоря родния си език, аз мога да бъда много красноречива и убедителна. А днес особено се постарах. — Кралицата помълча известно време. — Освен това не е изключено в един момент казаното от мен да се окаже истина… А сега трябва да поспиш малко.

През завесата на входа вече се процеждаха ярки слънчеви лъчи.

— Добре.

Джоана смъкна от себе си горните дрехи, легна и се покри през глава, за да се скрие от светлината. Повечето от частите на кралицата вече спяха. Една-две глави обаче винаги оставаха с отворени очи. Въпреки това способността им да разсъждават значително намаляваше. А сега и те изглеждаха страшно уморени.

Джоана протегна ръка изпод завивката и погали врата на най-близката от частите й — слепецът.

— А ти вярваш ли в онова, което си казала на останалите? — попита меко момичето.

— Да, но ужасно се боя, че това вече няма никакво значение. Цели шестстотин години твърдо вярвах в себе си и в това, което правя. Но онова, което се случи при южния склон… никога не трябваше да става. Щяхме да го избегнем, стига да се бях вслушала в мнението на Вендейшъс.

— Но там можеха да ни забележат.

— Така е, но аз допуснах грешка, не разбираш ли това? Вярно е, че Вендейшъс разполага с точна информация направо от най-висшите съветници на Фленсер, но затова пък хич го няма при решаването на прости и ежедневни проблеми. Досега мислех, че мога да компенсирам тази негова слабост. Оказа се обаче, че старият път е в много по-лошо състояние, отколкото си го спомнях. Вълците никога нямаше да си направят гнездо край него, ако е имало редовно движение през последните няколко години. Ако Вендейшъс беше подбрал по-добре патрулите си или пък, ако аз бях подбрала него по-внимателно, никога нямаше да попаднем в тая клопка. Вместо това се оказахме напълно безпомощни… Излиза, че вече съм способна единствено да подвеждам онези, които все още вярват в мен. — Тя сякаш се усмихна. — Много странно, не съм говорила за това дори пред Пилигрима. Не е ли това още едно предимство при общуването с човешките същества?

Джоана потупа врата на слепеца.

— Сигурно е така.

— Аз твърдо вярвам в онова, което би могло да стане, но се боя, че душата ми не е достатъчно силна, за да доведе нещата до край. Може би е по-добре да прехвърля управлението на Пилигрима или на Вендейшъс. Ето върху това би трябвало да размисля. — Кралицата пресече опита на Джоана да се възпротиви. — А сега заспивай, моля те.

До не много отдавна Равна си мислеше, че техният малък кораб ще успее да стигне Дъното, без някой да го забележи. А сега бяха лишени дори от този шанс. „Единак II“ се превърна в най-популярния междузвезден кораб, обсъждан в Мрежата. Милиони раси наблюдаваха преследването със затаен дъх. В Средното ниво имаше огромна антена, насочена право към тях, която постоянно излъчваше многобройните истории — предимно лъжливи — които разпространяваха техните преследвачи. Естествено, те не можеха да ги получават директно. Но и предавателите, чийто сигнал получаваха, работеха достатъчно добре, за да им осигурят постоянна връзка сякаш бяха включени към някоя от основните линии.

Равна всеки ден преглеждаше новините, опитвайки се да открие поне частица надежда в тях или пък да докаже на самата себе си, че действа по единствения правилен начин. До този момент поне знаеше със сигурност какво точно ги преследва. Дори Фам и Синя раковина биха се съгласили с нея. Въпросите защо са преследвани и какво биха открили в края на своето пътешествие сега даваха храна за безкрайни теории и догадки в Мрежата. И както обикновено истината беше скрита под купчина лъжи.