Върнър Виндж - Огън от дълбините

Последното прозвуча като въпрос. Тайратект Фленсер се усмихна. Глутницата кутрета още не се беше научила да лъже, затова тя се досети, че Амди вече знае отговора на този въпрос. И той не е в подкрепа на неговата позиция.

В другия край на залата Стийл слушаше с високо вдигнати глави — самото въплъщение на благостта и търпимостта.

— Съжалявам, Амди, но наистина е много опасно ти да го изпробваш първи.

— Но аз съм смел и искам да помогна!

— Съжалявам. Едва след като се убедим, че е безопасно…

Амди издаде гневен писък, който беше много по-висок от обичайния вътрешен говор на глутниците и почти стигаше височината на мисленето. Той се струпа около Джефри, бутайки гневно краката му със задните си хълбоци.

— Отвратителен предател! — извика той и продължи да обижда на самнорск.

Трябваха му десетина минути, докато престане да се муси и цупи. Двамата с Джефри седяха на пода и джавкаха нещо на самнорск един срещу друг. Тайратект ги наблюдаваше, но не изпускаше от поглед и Стийл в другия край на залата. Ако иронията можеше да се чува, то в момента всички те бяха глухи за нея. През целия си живот Фленсер и Стийл бяха експериментирали върху други живи същества и опитите обикновено довеждаха до тяхната смърт. Сега обаче имаха доброволец, който направо молеше да бъде пожертван в името на експеримента… въпреки това неговото желание щеше да бъде отхвърлено. Дори Джефри да не се беше възпротивил, глутницата на Амди беше твърде ценна за тях, за да я пожертват толкова лесно. Нещо повече, Амди е осморка. Беше същинско чудо, че толкова многобройна глутница изобщо се държи нормално. Рисковете, които съпътстваха употребата на радиостанциите, щяха да са много по-големи за такъв като него.

Ето защо им оставаше да намерят по-подходяща жертва за този опит. Някой от многобройните клетници наоколо. Как ненавиждаше Фленсер и неговата премерена жестокост! Аз съм много по-лоша от Стийл. Аз създадох Стийл. Тя отново си припомни какво я терзаеше още от самото начало. Това се оказа един от лошите й дни, когато същността на Фленсер се надигаше от тайните кътчета на съзнанието й. Една достатъчно силна и волева душа би била способна да се откаже от долната си природа и да се превърне в съвсем нова личност… Докато накрая не стане отново самата себе си.

— Аз ще изпробвам радиото. — Тя сякаш изрече думите още преди да ги е помислила. Слаб и глупав самохвалко.

— Какво? — невярващо попита Стийл. Но казаното беше достатъчно ясно и той много добре разбра неговия смисъл.

Останките от Фленсер се усмихнаха хладно.

— Искам сама да се убедя какво може това радио. Позволи ми да опитам, драги Стийл.

Радиопредавателите бяха изнесени навън в двора. Невероятните лапи на Джефри му помогнаха да намъкне наметките и да ги нагласи, както трябва по телата си.

Преди двадесет години, когато Тайратект още беше млада новосформирана глутница, тя обичаше да си играе със своя родител, от когото се беше отделила, сред обраслите с остра трева дюни около езерото Китчери. По на юг се намираха Скалистите брегове. Там речните ръкави си бяха пробили път към голямата вода направо през камъка. Понякога Тайратект тръгваше нагоре срещу течението по речните ръкави, заобиколени от изгладени до блясък от водата скали. Налагаше си нещо като наказание — по този път имаше места, където камъкът притежаваше кристална твърдост и изобщо не поглъщаше звуците. От всички страни кънтеше ехо, което можеше да лиши от разум всеки преминаващ. Тя се чувстваше така, сякаш е заобиколена от свои двойници, а те самите също възпроизвеждаха копия. Всички разсъждаваха с нейните мисли, но не синхронно, а в канон.

Радиото на Амдиджефри беше почти като скалите на Китчери. Във всеки случай усещането бе достатъчно познато, че да оцелее в тези условия. Тайратект се съвзе и се видя, струпана на купчина. Трябваше да изминат няколко дълги секунди преди да успее да задейства радиото. Амди и Стийл я наблюдаваха през цялото време. Човешкото същество разтърсваше едно от телата й и говореше безспир. Тайратект близна лапата на момчето и после изправи на крака почти всичките си части. Чуваше само собствените си мисли, но те отекваха много по-бързо, отколкото ехото сред скалите.

Тайратект отново се повлече по корем. Няколко от нейните части започнаха да повръщат в прахта. Имаше чувството, че наоколо всичко искри — нестройно и объркано. „Но мисълта ти е още ясна! Вкопчи се в нея! Дръж се!“ Всичко беше въпрос на координация и синхрон. Тя си спомни, че Амдиджефри я беше предупредил колко бързо е радиото. По някакъв начин беше същото като крещящите скали при езерото.