Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Не знам какво да кажа. Постоянно ми се струва, че Амди ме подозира за нещо, сякаш разбира моята скрита цел.

Горкият Стийл! Амдиранифани беше неговото най-велико постижение, а той никога нямаше да проумее това. Именно с този експеримент наистина надмина своя Повелител. Успя да открие и усъвършенства метод, който досега принадлежеше единствено на Дърворезбаря.

— Гарантирам ти, че ако продължаваш да се отнасяш все така внимателно към тях, и двете деца ще са ти предани до гроб. От друга страна, наистина усетих някаква промяна в посланията от Равна. Тя като че ли стана много по-уверена и вече може да определи съвсем точно времето на пристигането им, въпреки че с тях очевидно се е случило нещо. Не бих казала, че са по-подозрителни от преди. Явно приеха за чиста монета съобщението, че именно Джефри, а не Амди е предложил промяната в устройството на радиостанциите . Тая лъжа между другото беше много добър ход. Погъделичка самочувствието им на по-висши същества. Ако се срещнем при равни условия, ние със сигурност ще сме по-добрите, но те още не бива дори да подозират за това .

— Защо тогава изведнъж станаха толкова напрегнати и нервни?

Останките свиха рамене.

— Търпение, драги ми Стийл! Сигурно и Амдиджефри е забелязал това. Опитай се да му внушиш да ги попита на какво се дължи тяхната нервност. Лично аз подозирам, че двукраките си имат и други грижи. — Тайратект млъкна и извърна всичките си глави към Стийл. — Възможно ли е твоят „източник“ при дърворезбарите да открие отговор на този въпрос?

— Твърде е възможно. Тоя компютър е най-голямото им предимство. — Стийл постоя мълчаливо, хапейки нервно лапите си. После рязко се отърси, сякаш искаше да се отърве от многото страхове, които го връхлитаха непрекъснато. — Шрек!

Дочу се топуркане на лапи. Вратата се отвори и Шрек промъкна една от главите си вътре.

— Да, сър!

— Донеси радиостанциите тук, а после попитай Амдиджефри дали може да слезе, за да поговорим.

Радиостанциите наистина изглеждаха много красиво. Равна твърдеше, че основните им части могат да бъдат открити от всяка цивилизация, която в своето развитие е стигнала нивото на фленсериерите. Това обаче беше трудно за вярване.

Пристигна и Амдиджефри. Те запрепускаха игриво из залата, навираха носове в уредите и подвикваха на Стийл и Останките от Фленсер. Понякога дори беше трудно да се повярва, че не бяха една глутница и че Двукракото не е сред нейните членове. Стояха толкова плътно един до друг, сякаш представляваха едно неделимо цяло. Много често Амди отговаряше на въпроси, отправени към Джефри и казваше „аз“, имайки предвид тях двамата.

Днес обаче между човешкото същество и глутницата беше възникнало някакво противоречие.

— О, моля ви , господарю, нека аз да ги изпробвам!

Джефри избърбори нещо на самнорск. Когато Амди не преведе думите му, той ги повтори отново, този път по-бавно. Гледаше право в Стийл.

— Не бива. Това е (неразбираема дума, неразбираема дума) много опасно. Амди е (неразбираемо) малък. Освен това (неразбираемо) разполагаме с много малко време.

Фленсер се напрягаше да схване смисъла на казаното. Мътните да го вземат! Рано или късно щеше да им излезе през носа, че не залягаха по-упорито върху езика на двукраките.

Стийл слушаше внимателно човешкото същество, после въздъхна с подкупваща кротост.

— Но, моля ви, Амди, Джефри. Какъв е проблемът?

Неговият самнорск беше малко по-разбираем за Останките от Фленсер, отколкото речта на човешкото дете.

Амди се поколеба за миг.

— Джефри мисли, че пелерините с радиопредавателите са твърде големи за мен. Но вижте сам — не ми стоят толкова зле.

И Амди заподскача около един от черните квадрати, дърпайки нетърпеливо неговата мека като кадифе материя към пода. После го наметна върху гърба и раменете на най-едрата от своите части.

Сега радиостанцията доби наистина вид на широка наметка — шивачите на Стийл бяха пришили закопчалки на раменете и под корема. Въпреки това обаче покривалото беше огромно за малкото телце на Амди. Той стоеше вътре в него като в палатка.

— Виждате ли, виждате ли! — Малката му главичка се промуши навън и се обърна най-напред към Стийл, а после и към Тайратект, стараейки се да ги убеди в своята правота.

Джефри пак каза нещо. Глутницата на Амди заквича сърдито насреща му, после продължи по-разбираемо:

— Джефри постоянно се тревожи, но все пак някой трябва да изпробва радиостанциите за първи път. Има само един малък проблем със скоростта. Радиото е много по-бързо от звука. Затова Джефри се притеснява, че то може да обърка глутницата, която го използва. Но според мен това е глупаво. Нима е възможно да е по-бързо от няколко глави, събрани накуп, които мислят заедно!