Върнър Виндж - Огън от дълбините

— Освен това, Фам, ние няма да убием Синя раковина и Зелено стебло.

— Нямаме друг избор, Рав. — През това време пръстите му играеха по клавишите на контролното табло. — Зелено стебло беше заразена. Ние още не знаем колко от вирусите са оцелели след унищожението на скродера й. Нито пък след колко време Синя раковина също ще прихване заразата. Не можем нито да ги оставим с нас, нито да ги пуснем на свобода.

Равна изведнъж се отдръпна като опарена, а погледът й се прикова в движенията на ръцете му.

— Внимавай кого се каниш да убиеш, Фам — каза тихо тя. — Както каза, имах на разположение цели тридесет часа, за да взема решение. Цели тридесет часа, за да предвидя как би действал ти.

— Е, и? — Фам все пак вдигна ръце от клавишите. Яростта (дали не беше причинена от божиите останки в него?) за кратко го обсеби. „Равна, Равна, Равна.“ повтаряше като за последно сбогом някакъв глас в главата му. После отново се успокои и си възвърна способността да преценява трезво. Едва се справяше с ужасната мисъл да не би ездачите да са заразили целия кораб, а тази глупачка се застъпваше за тях, при това по своя воля . Фам се оттласна от пулта и се понесе във въздуха към нея. Почти несъзнателно стисна ръката й, готов да блокира всеки неин опит за съпротива.

— И как смяташ да ми попречиш да сторя онова, което смятам за необходимо? — Ала още докато задаваше въпроса, се досети какъв ще бъде нейният отговор.

Тя не се опита да се съпротивлява, дори когато ръката му стигна на сантиметри от гърлото й. По лицето й беше изписана решителност, въпреки напиращите сълзи в очите.

— А ти какво си мислиш, Фам? Докато още беше в медицинската камера, аз промених всичко. Само да ми посегнеш и ще бъдеш наранен още по-страшно от мен самата. — Очите й се устремиха към екрана, върху който се виждаше стаята на ездачите. — Убий ездачите… и ти самият ще умреш.

Двамата се гледаха дълго и мълчаливо, претегляйки шансовете на противника си. Може би все пак не беше успяла да вгради оръжия в стените и той ще може да я убие преди да успее да отвърне на удара. Но това не решаваше проблема. Имаше хиляди начини корабът да бъде програмиран, за да го убие по-късно. Тогава единствените оцелели щяха да са ездачите… На път към Дъното, където ги чакаше безценен трофей като награда.

— И какво ще правим тогава? — процеди най-накрая той.

— Продължаваме мисията за спасяването на Джефри. Ще открием Противодействието. Нямам нищо против обаче да наложим някои ограничения на ездачите.

Сделка с чудовища, в която посредник е една наивна глупачка.

Фам се отблъсна от пода и се понесе обратно по коридора, откъдето бяха дошли. Зад гърба си чу ридание.

През следващите няколко дни Фам и Равна се стараеха да не се изпускат от очи един друг. На Фам му беше разрешен само елементарен достъп до системите за управление на кораба. Той откри програмите за саморазрушение, защитени чрез допълнителни кодове и нови спомагателни нива. Но имаше нещо много странно, което бе повод за огорчение, ако той изобщо беше способен на такова чувство. Всички предпазни мерки бяха взети едва след сблъсъка с Равна. Значи тя не е разполагала с никаква защита, когато му се опълчи. „Слава на силите, че тогава не го знаех.“ Той забрави тази мисъл в мига, когато тя се оформи в главата му.

И така, играта на криеница щеше да продължи до самия край — щяха непрекъснато да се редуват нови лъжи и уловки. За своя изненада Фам се улови, че всъщност желае да участва в такава игра — да бъде преследван от флотите на всички известни светове, а наоколо да дебнат предатели и заговорници. В името на Кюенг Хо и Божиите останки в него, той щеше да надвие Отклонението! Ездачите щяха да бъдат победени. Цялата смелост и благородство на Равна Бергсъндот щяха да отидат напразно — тя беше обречена да загуби тази игра.

Тайратект чувстваше, че постепенно губи битката със самата себе си. Битката с Фленсер. О, не, съвсем не можеше да се каже, че това е краят. По-скоро отново прииждаше голямата приливна вълна. В началото й се струваше, че всичко става, както го е замислила. Именно тя уреди Амдиджефри да има неограничен достъп до предавателното устройство на кораба, макар децата изобщо да не подозираха това. Но оттогава изминаха много декади и ето сега… Имаше дни, в които владееше напълно тялото и мислите си. Друг път обаче само й се струваше , че се контролира напълно.

Още не можеше да определи какъв ден щеше да е днешният.