Върнър Виндж - Огън от дълбините

Фам се протегна във въздуха и се опря на гърба й. Тя приглади назад ръждивата коса и се взря в зачервените му очи.

— Знаеш ли — неуверено започна той, — никога не съм мислил, че от толкова силен плач ще ме заболи цялото лице.

Тя му се усмихна мълчаливо.

— Значи досегашният ти живот е бил един безкраен празник. — Изопна гръб покрай неговото тяло и го привлече още по-плътно до себе си. Двамата се носиха из въздуха няколко минути, почивайки в прегръдките си, отдадени изцяло един на друг, изоставили всяка друга мисъл. После той отново проговори:

— Благодаря ти, Равна.

— Удоволствието беше мое — гласът й прозвуча замечтано и сериозно. Тя го придърпа още по-здраво към себе си. В гърдите й се бореха различни чувства — той я плашеше, привличаше я неудържимо, дразнеше я. И още нещо, което поне засега не смееше да признае дори пред себе си. За първи път от падането на Рилай се почувства обнадеждена. Сигурно беше просто първична реакция на тялото й. Но можеше и да не е само това. В ръцете й лежеше отпуснато тялото на мъж, достоен за герой на някоя романтична приключенска книга. Нещо повече — вероятно бе част от една Сила.

— Фам… Според теб какво се случи наистина в Рилай? Защо Древния беше убит?

Беглата му усмивка изглеждаше непринудена, но той още по-здраво я притисна в прегръдките си.

— Точно мен ли намери да питаш? Та аз бях мъртъв през цялото време, не помниш ли? Не, не е точно така. Древния умираше по онова време. — Той млъкна. Корабът се завъртя около тях и на екраните се появи безмълвния звезден космос. — Моята божествена същност се гърчеше от болка, усещах това с цялото си тяло. Бях отчаян и обзет от ужас… Но въпреки това Той продължаваше да се опитва да направи нещо за мен преди смъртта си. — Гласът му се смекчи и в него се промъкна изумление. — Сякаш бях някакъв евтин куфар, който Той се опитва да натъпче, с колкото може повече неща. Нали разбираш, сякаш искаш да побереш десет килограма в чанта, чийто обем е само девет. Той си даваше сметка, че процесът е много болезнен за мен — нали все пак бях част от самия Него — но това не го спря. — Фам се отблъсна от нея и лицето му отново придоби диво изражение. — Аз не съм садист, а и не вярвам Той да е бил такъв. Аз…

Равна разтърси глава.

— Мисля, че той просто е преточил в тялото ти всичко, което е останало от него.

Фам помълча, опитвайки се да преосмисли казаното.

— Но това е безумие, аз нямам място да побера Неговите свръхчовешки възможности.

Страхът постепенно затягаше мъртвата си хватка около тяхната новородена надежда.

— Чакай, чакай. Ти имаш право — дори умиращата Сила да е смятала за възможно твоето възкресяване, мозъкът ти не би могъл да побере толкова много информация. Но Древния опита нещо друго… помниш ли колко Го молих да помогне за мисията към Дъното?

— Да-а-а… Аз… Той изпитваше съчувствие като към животните, които се сблъскват с някой непознат хищник. Изобщо не допускаше, че Отклонението може да представлява заплаха за него, поне докато не…

— Точно така, докато не беше нападнат. Това страшно изненада Силата. Изведнъж Отклонението се оказа нещо повече от любопитен проблем на низшите съзнания. Тогава Древния наистина се опита да помогне. Той натъпка в теб програми и системи от Трансцендентното. Така те препълни с тях, че ти едва не умря. И досега не можеш да се справиш с новите си придобивки. Чела съм за подобни случаи в Приложната теология — всички те са смесица между легенди и реални факти. Такива като теб ги наричат Божии останки.

— Божии останки? — Той сякаш учудено предъвкваше думите, за да проумее съдържанието им. — Ама че странно име. Спомням си неговата паника. Но ако наистина е направил с мен, каквото ти твърдиш, защо просто не ми го каза ? Щом като съм претъпкан с добри съвети, защо единственото, което усещам, е… — погледът му за миг стана като в добрите стари времена — … мрак… И някакви тъмни статуи с ясни очертания, струпани една до друга. — Отново последва дълго мълчание. Ръцете му силно трепереха, от време на време конвулсии разтърсваха цялото му тяло. — Точно така, много неща си идват на мястото сега. — Той зарови лице във врата й. — В неговото убийство имаше нещо много лично от страна на Отклонението. Древния го разбра, макар че издъхваше. — Отново мълчание. — Отклонението е нещо много древно, Равна. Сигурно е на милиарди години. Преди да бъде убит, Древния можеше само да се догажда за заплахата, която то носи със себе си. Но…