Върнър Виндж - Огън от дълбините

— И какво е произлязло от тях?

Тя се поколеба и взе едната му ръка в дланите си.

— Мисля, че можеш да почерпиш кураж от тази история. За жертвите това е било краят на света. Но от другата , човешката страна… Е, може да се каже, че човекът Фам Нувен е късметлия. Зелено стебло твърди, че сриването на връзката с Древния и разрушаването на неговите механизми в теб не са причинили големи щети на организма ти. Дори и да има някакви повреди, те са незначителни. Ти си се отървал леко, защото понякога останките се саморазрушават, независимо в какво състояние са.

Фам усети как от очите му рукват сълзи. Той знаеше, че празнотата, която усеща вътре в себе си, отчасти е причинена от Неговата собствена смърт.

— Незначителни щети значи? — Той поклати глава и сълзите му се разлетяха наоколо във въздуха. — Главата ми е претъпкана с Него и спомените Му.

Спомени? Та те са толкова реални, че почти заличиха всичко останало от неговата човешка същност. И въпреки това той не можеше да ги проумее. Не разбираше подробностите в тях. Дори Неговите емоции му бяха непознати, с изключение на най-първичните — радост, смях, учудване, страх и желязна решителност. Фам се чувстваше малък и нищожен пред новите си спомени; беше способен само да ги зяпа като някой малоумен в катедрала — без да разбира нищо, препъвайки се захласнато пред иконите.

Тя се завъртя и след миг коляното й леко се удари в неговото.

— Ти все още си човешко същество и имаш своите собствени… — гласът й секна, когато срещна неговия поглед.

— Мои собствени спомени. — Те бяха пръснати безразборно сред неразбираемите картини, завещани му от Силата, които непрестанно се изпречваха по пътя на мисълта му. Човекът в него се виждаше като малко петгодишно момче да седи върху сламата в тронната зала и да чака нащрек появата на някой възрастен; не беше позволено престолонаследниците да си играят в мръсотията. После, десет години по-късно, за първи път се люби със Синди. След още година за първи път в живота си видя орбитална ракета, която кацна на главния площад в Канбера. После десетилетията, прекарани в космоса. Да, спомените от Кюенг Хо. Фам Нувен, великият търговец от Изостаналата зона. Всичко от този период се пазеше добре съхранено в главата му. Но той вече знаеше, че това е измамата на Древния, скалъпена един следобед, за да заблуди онези от Рилай.

Равна прехапа устни и не каза нищо. Беше твърде почтена, за да си позволи дори някоя благородна лъжа, която би го ободрила.

Той посегна със свободната си ръка и отмахна падналата върху лицето й коса.

— Вярно, че ти първа ми го каза, Рав, но не се чувствай виновна заради това. Досега и сам щях да се досетя.

— Така е — промълви меко тя. После се взря право в очите му. — Но ето ни сега двамата с теб — едно човешко същество срещу друг човек. Ти си отново човек. Освен това е напълно възможно наистина да е имало Кюенг Хо и да си бил точно такъв, какъвто си се спомняш. Но защо ти е твоето минало, когато може би те чака велико бъдеще.

Думите й отлетяха като призрачно ехо; бяха по-скоро далечен спомен, отколкото реалност. Внезапно той усети, че я наблюдава с по-мъдри очи. Тя те обича, глупако. После усети в Него да се надига смях, съвсем мил и добронамерен смях.

Фам обгърна здраво Равна и я притисна до себе си. Тя беше толкова истинска. Усети как промушва бедрото си между неговите. После чу смеха й. Почувства го като туптенето на сърцето си, чийто рефлекс връща съзнанието обратно към живот. Толкова глупаво и тривиално, но…

— Аз… Искам отново да съм аз, да дойда на себе си — думите му потънаха в ридания. — Сега в главата ми има толкова много неща, които не мога да разбера и да осъзная. Страх ме е, че ще се удавя в бездната, която е вътре в мен самия.

Тя не отвърна. Сигурно изобщо не разбра смисъла на казаното. За момент той не чувстваше нищо друго освен топлината на тялото й в ръцете си. „О, моля те, нека отново бъда пак Стария Фам.“

Равна никога не се беше любила на командния пулт на космически кораб. Но пък и никога досега не беше разполагала със собствен звездолет. Явно ненапразно му казват кораб за дълбоко потапяне. Във възбудата си Фам разхлаби предпазните колани и двамата полетяха плавно из въздуха, натъквайки се от време на време на някоя стена, оплитайки се в разсъблечените дрехи или пък усещайки по лицата си влагата на своите сълзи. Когато отново дойдоха на себе си, главите им бяха на сантиметри от пода, а телата им се издигаха под странен ъгъл с крака към тавана. Тя смътно осъзна, че панталонът й се развява като флаг, прикрепен само за единия й глезен. Любовното им заслепение не приличаше много на романтичните истории, които беше чела. Най-малкото защото при безтегловност нямаш никаква опора, пък и…