Дейвид Брин - Килн хора

Той е моят архетип… причината, поради която оцелях и достигнах до това състояние.

Сега се изправя на пътя ми.

Горкият Албърт трябва да си иде.

Някога да сте се опитвали да си откъснете крака? Нужна ви е мотивация.

Помага, ако вече и бездруго се разпадате.

Но дори да е така, здравото дърпане с една-единствена ръка не ми помага особено, а в същото време ракетната установка извършва последна проверка на системите.

Нека ти предложа нещо.

Колкото и да беше нахален, гласът досега ме бе насочвал. Усетих докосване по напуканата си кожа. И вътре в мен.

Израстъкът вече не е част от теб.

Представи си го.

Изтегли се назад от него.

Същевременно задействай ензимите.

Ето така…

Познанията ми по химия бяха в най-добрия случай откъслечни. Но въпреки това тези инструкции някак си имаха смисъл, сякаш си припомнях забравено умение. „Естествено, ето как трябва да се направи — помислих си, игнорирайки за момент факта, че инструкциите ми бяха дадени от някакъв въображаем приятел. — Проста работа. Трябва да я запомня.“

Цялата болка и изтощение в крака изчезнаха. Сред тази растяща вкочаненост всяка частица от останалата ми енергия се пожертва, но без да се разтече, а втвърдявайки се , сякаш кракът ми бе поставен в нажежена пещ.

Следващото напъване бе възнаградено с рязък пукот. Дръпнах отново и кракът се счупи под бедрото, разпръсквайки лепкави частици разкъсана и проблясваща душевна тъкан.

В ръката ми се намираше почти съвършено копие на човешки крайник, пречупен в коляното. Беше красиво, но едва ли можеше да се твърди, че е и аеродинамично.

ЦЕЛТА Е НАБЕЛЯЗАНА — обяви екранът на контролния панел. Ракета номер едно се плъзна в дюзата с ужасната си кървавочервена бойна глава.

УСТАНОВКАТА ЗАРЕДЕНА. ГОТОВА ЗА ИЗСТРЕЛВАНЕ.

Бръмченето на машината преминаваше във вой. Знаех, че имам само един шанс.

Докато се спусках надолу, краката ми бяха като цепеници, закрепени за кашава юфка. Вълни от гадене се надигаха в мен, докато се хващах за парапета с потните си ръце. Щях да повърна, ако стомахът ми бе пълен. Разбира се, гладът и изтощението също си казваха думата, но причината за такова жестоко рухване трябваше да се търси другаде — със сигурност в някаква бързодействаща военна чума, запазена от висшите военни в дъното на укрепената дупка. Инструмент за геноцид, забранен от официалните договори. Но кой изобщо би се съгласил да изхвърли оръжие?

Дали милионите други ще изпитат същата агония? Нямах представа какво се случва в центъра на лабораторията с всичките онези антени, бръмчащи тръби и махала, люлеещи се между разпнатите дубъли, като някаква кошмарна картина на Йероним Бош. „Но зная какво означават бактериите, значи и това трябва да е зло.“

Това направи нещата прости. „Трябва да се намеся.“

Но как?

Старият ми приятел Пал има следната философия: „Когато ти липсва разбиране или финес, винаги можеш да наложиш мнението си с гаечен ключ.“

Опростенческо, често тъпо кредо, но точно в момента ми се стори доста завладяващо. „Ако нанеса достатъчно поразии, Клара и приятелите й може и да имат време да разучат мястото. Те ще се заемат с останалото… ще разберат кое и как. Каквото й да става тук, просто трябва да намеря начин да го спра.“

Дори и безсмисленото решение е нещо, за което можеш да се захванеш. Пристъпите на гадене се засилваха с всяка крачка надолу. Представях си компютъра AI-XIX… и металния сгъваем стол до него. Точно подходящият заместител на гаечния ключ. Стига да съм все още в състояние да го вдигна, когато стигна до него.

Което изглеждаше съмнително, тъй като симптомите ми се влошаваха. На половината път надолу по стълбата се почувствах обграден от противни невидими същества с жила и нокти. От всеки техен призрачен удар плътта ми трепереше. „Плод на въображението — поставих си диагноза аз. — Мозъкът ти си измисля истории, за да обясни неприятните сигнали на умиращото тяло. Продължавай напред.“

Чудесно. Но две стъпала по-надолу към въображаемите гадини се присъединиха и експлозии от живи спомени, от които се олюлях.

Непогрешимите растителни аромати на парка на Шавез Авеню.

Копия и щитове, провесени над отворения ковчег на мъртвец.

Обляната в сълзи Риту, утешавана от фигура с кожа като бяло тенеке.