Дейвид Брин - Килн хора

Зелен? Онзи, който се нарече „франки“ и тръгна да търси себеизява? Как можеше да е тук?

На екрана на AI-XIX се появи нов надпис:

— Не Обръщай Внимание — промърмори собствената ми уста. — Установката Ще Се Поправи Сама. Свърши Си Работата.

Моята работа бе да постигна безсмъртие подобно на Ешер и Айнщайн, с молив. Сърцето ми бясно биеше от притока на адреналин. Влечугото, приматът, пещерният обитател и градският човек в мен се опитаха да се разбунтуват. Но духовното убеждение бе много по-силно от инстинкта.

„Ще бъде също като обикновено прехвърляне“ — помислих си, събирайки сила.

Но друго разсейване отново дръпна импровизираното оръжие назад.

Този път бе болка. Ярка, заслепяваща, искряща болка.

Йосил Е Видял Плана Ми — Как Камшикът На Смъртта На истАлбърт Ще Може Да Го Изхвърли!

Йосил Отвръща, Като Изпраща Вълна От Чиста Агония, За Да Извади Албърт От Изравняването.

Горкият Албърт Стене От Внезапните Образи От Пламък И Сяра. Адски Спазми Подбуждат Животинските Части, Които Винаги Остават Вградени В Плътокръвта, И Ги Принуждават Да Побегнат Или Да Се Съпротивляват.

Сега Големът На Йосил Крещи От Люлеещото Се Махало Към Дъщеря Си Да Се Втурне Надолу… Да Избута Албърт И Да Заеме Мястото Му В Лъча!

Това Ще Запази Уговорката Им, Кълне Се Той: Но Тя Трябва Да Побърза.

Остават Само Секунди И Трябва Да Накарам Албърт Отново Да Се Съсредоточи. Да Му Покажа, Че Болката Е Илюзия.

— Болката Е Илюзия — успокои ме собственият ми глас. Устата ми изговаря думи, които не са се породили в мозъка ми. — Болката Е Мираж В Сравнение С Хиперреалността На Огромното Душевно Пространство.

Виж Го Сега, Албърт.

Ето Го!

Панорамата на огромния нов свят се разгърна пред мен, по-широка и по-прекрасна от всеки земен хоризонт, примамваща ме навън от адската бездна, сменяйки я с привлекателни изгледи от всички съществували някога представи за „рай“.

Удоволствията на чувствения рай!

Блаженството на безрезервната любов и одобрение.

И безименното спокойствие, настъпващо с откъсването от Голямото колело. Всички тези райски места, както и други — предлагани без трикове и измами — скоро биха могли да бъдат мои.

„Наши“ — помислих си, представяйки си по-добър свят за всички. За всички хора. За всички живи същества.

Получи се! Виденията успокоиха моите „животински“ части, отслабиха съпротивата им, освободиха ми пътя.

И все пак…

Докато се протягах навън, почувствах и мъждукащото присъствие на зеления дубъл, който лежеше проснат и безпомощен на пода на студено помещение някъде горе в същия лабиринт и гледаше безпомощно как ракетната установка задейства роботизирани устройства, които да махнат мизерния керамичен крайник. Храбрата саможертва на голема бе издействала само малко повече време на града. Най-много минути.

Разбира се, той не знаеше нищо за по-големите последици, за по-голямото добро, което щеше да се получи от всичко това, нито пък за примамливите необятни възможности, очакващи ни в огромното душевно пространство.

И все пак…

И все пак…

Имаше нещо в лежащия зелен, нещо тъй патетично след последния му героичен, но напразен жест.

Непожелани чувства се надигнаха в мен. Отначало като леко докосване, после като гъделичкане в задната чест на гърлото ми.

Гъделичкане, което изригна навън като изненадващ кикот.

Който премина в смях над злощастната осакатена и разлагаща се пародия на самия мен — пляскаща безпомощно по пода, окаяна и яростна, без да има дори втори крак за хвърляне, но въпреки това жадуваща да се намеси.

Образът бе мъчителен, затрогващ и… смешен!

Сълзи и смях изригнаха като отприщена магма, но не от ума ми, а от корема ми. Смеех се на жалкото нещо — на храбростта му, на лошия му късмет и на клоунското му твърдоглавие. И в същия миг кристално ясно разбрах, че:

От мен не става бог.

Всички онези райски перспективи, които ми бяха показани, бяха наистина възможни, готови за осъществяване. Само че сега знаех какво им липсва. Никъде там нямаше място за хумор!

А и как би могло да има? Всеки „съвършен“ свят би елиминирал трагедията, нали? А това означава и отказ от твърдоглавия човешки отговор на трагедията, от предизвикателната вятърничавост, която може да придаде смисъл и на най-безполезния жест, дори — особено — пред лицето на непоносимата несправедливост.