Дейвид Брин - Килн хора

Кой щеше да получи върховен контрол над огромното, неизползвано душевно пространство? Геният, който откри пътя към него? Или онзи, чийто необработен талант сякаш бе специално създаден за това?

Противниците така и не се сетиха за трета възможност — че новата граница може и да не е така недостъпна, както са си мислели.

Някой може и да е вече тук.

Подобно на повечето изговаряни значещи нещо грачения, използвани от органичните хора, „вече“ е изпълнено с различни загатвания. Вземете например миналото и сегашното време — наративни заблуди, с чиято помощ митът продължава в линейното време.

Не за теб обаче. Ти, който си бил/беше/съм/сме/ще бъдеш Албърт. Твоята история е сложна, завъртяна и фрактално вградена в себе си. Тя се нуждае от стил, който да е гъвкав, сигурен, предикативен .

И така, нека ти кажа какво предвиждам.

Преди да направиш каквото и да било, ще си възвърнеш страха.

Така. Лесна работа, нали?

Страхът е великолепен помощник за биологичните същества. Няма да го пропуснеш.

След това ще разбереш, че животът ти — такъв, какъвто беше — е към края си.

Нали не си очаквал да излезеш от всички тези преживявания невредим? Нито един закотвен ум не може да погледне душевното пространство и да остане непроменен.

Забрави за онези симптоми, за които си въобрази, че са породени от заразата с някакъв вирус. Скоро ще разбереш, че на умното животно, което те доведе така вярно дотук, му няма нищо, поне засега. Усещанията, които възприе като болест, ще се разпознаят като естествени болки от разделянето.

Тялото ще живее. Вградените в него инстинкти няма да се оплакват много силно, когато продължиш нататък.

Освен това имаме да вършим задачи! Например да научим за естеството на времето.

Ще забележиш, че то сякаш е замръзнало около нас. Дори махалото на Йосил спира по средата на маха си, докато устата на побъркания дубъл поема въздух за гневния си вик. Това е орто-моментът. Настоящето в материалната действителност. Тесният разрез, в който органичните същества могат да се движат и да възприемат.

Великите мислители винаги са знаели, че времето трябва да е измерение с присъщите за всяко измерение възможности за движение по него. Но живите организми не могат да понесат парадокса, Албърт. Несъответствията в причината и следствието се оказват токсични. Как е възможно съзидателният гений на еволюцията да извърши бавното си чудо — постепенно да нареди простите химически съединения в носещи душа същества — без огромен брой опити? „Истинският“ свят се нуждае от постоянство и безброй опити и грешки, за да може естествената селекция да си свърши работата и да превърне хаоса в ред.

Това е отговорът на Загадката на Болката.

Значи не трябва да разтягаме прекалено много тъканта на времето, Албърт! А само да го изкривяваме тук-там, за да се придвижваме спирално назад и напред и да помагаме да създадем самите себе си.

Объркан ли си? Няма да бъдеш, когато направим първата си малка стъпка назад… преди почти седмица… към понеделник вечерта.

Не, не, не се опитвай да се ориентираш с нормалните термини. Следвай влеченията.

Ето! Последвай тази следа от самодоволство, смесена е четвърт част инат, малко преувеличена самоувереност и искрица на романтичен комарджия. Проследи я и ще откриеш зеления дубъл , който беше онази вечер, наранен и дързък, докато прекосяваше площада „Одеон“, тормозен от отегчените смотаняци и преследван от гневните жълтури на Бета, които те обстрелваха с камъни.

Не се опитвай да си спомняш. Предугаждай! От тази равнина е много по-лесно.

Скоро ще разбереш необходимостта. Зеленият трябва да оцелее , но трябва да го направи сам.

Достатъчна е съвсем слаба намеса. Достатъчна, за да преобърне малко вероятностите. Нещо минимално, което лесно може да се пропусне.

Да, давай. Експериментирай. Скоро, в критичния момент, ще решиш да се пресегнеш и да побутнеш ума на ей онзи келнер , поднасящ вечерята в ресторанта до вълнолома. Непохватността му ще отклони вниманието в решителния момент…

… но внимавай! Защото всяко побутване предизвиква вълнички, както ще видиш. Нещо в начина, по който летят тези чинии…

По-късно това ще заинтересува един от подозрителните ти аз-ове. Ще се вълнува от това, сякаш го боли зъб. Както ти казах, умните животни се нервират от парадокса.

При всичките си блестящи качества и недостатъци, Йосил Махарал си представи, че суровият материал на душевното пространство ще бъде за него като проста глина, която да меси и моделира както си иска. Но ще видиш — то е много по-фино, отколкото си е представял горкият Йосил.