Дейвид Брин - Килн хора

Готов ли си? Направи ли го? Тогава взимай боеца си и да намерим Албърт.

Какво? Да не би да го спасяваме ?

Не, не очаквам Албърт да го нарече спасение. Не и докато все още е обсебен от идеята за онзи ужасен тунел. Но въпреки това възлите във времето могат да бъдат изненадващи. Дори след безброй повторения те никога не са напълно едни и същи. Може би този ще ни изуми.

Няма значение.

Сигурен съм, че когато дойде критичният момент, ще знаеш какво да правиш.

Както вървят пътуванията, това се оказа по-лошо дори от онзи ужасен преход по дъното на реката в понеделник вечерта. Повече се търкалях надолу, отколкото пълзях.

А и какво друго можех да направя, когато имах една-единствена ръка, разнебитена глава и туловище, което продължаваше да сипе парчетии при всяко следващо тупване или тежко падане? Разбира се, нямах обоняние. (Дори си спомнях концепцията съвсем смътно.) Но мазните изпарения от това тяло се виждаха лесно. Една от причините за цялото бързане бе желанието ми да стоя по-далеч от тях, защото имат лошото свойство да ускоряват разлагането — именно затова смиването обикновено става изведнъж, бързо и милосърдно.

Нямах подобен късмет. Май съм прекалено голям инат. Странна работа, но мутацията ми във франки ме бе направила повече Албърт от самия него!

Накрая, при това за моя голяма изненада, стъпалата свършиха и се озовах на същото място, където пътят се разклоняваше в три посоки. Преди половин час ли бях тук? Не съжалявах за решението си да се изкатеря нагоре по онова тъмно стълбище. Спирането на ракетната установка, пък било и само временно, бе най-голямото постижение в жалкия ми живот. Само че сега отново се изправих пред три избора.

Назад към входа на пещерата и вилата, където бих могъл да намеря сред развалините някой работещ телефон?

Напред , към сърцето на бърлогата на Махарал? Натам отиде пилотът на харлито — макар че вече се съмнявах, че това изобщо е Бета. Нямаше съмнение, че някъде там долу се вихри щур купон.

Но и двете алтернативи не важаха. Не бих могъл да измина повече от няколко метра. Единствената ми възможност лежеше от другата страна на коридора, към малката стаичка с домашната копирна машина, топла и заредена със свежи заготовки. Онова, което щях да опитам, беше против правилата. Могат дори да те одрусат, ако те спипат, макар че всеки го е правил веднъж-дваж. „В моето състояние сигурно ще създам някое лигавещо се чудовище.

Но пък не е нужно нещастното нещо да помни кой знае колко неща. Да излезе от пещта, да изтича нагоре и да размаже установката така, че да не може да се поправи. Лесна работа!“

Но всичко това бе под въпрос, докато не стигнех до мястото, където би трябвало да се намира главата на оригинала. „Как по дяволите успявам да направя всичко това?“

Ензимният ми часовник отброяваше последните си минути, кодовете на ракетите можеха да се реактивират всеки момент… и сега имах още една, причина да бързам. Усещах вибрации през очукания си корем, които ставаха все по-мощни с всяка секунда.

Разпознах някои от тях — мотори и колела.

А други ми напомняха на тропота на тичащи крака.

След това ще откриеш, че душевното пространство е много по-голямо, отколкото си си представял.

И да, обитаемо е.

Да не си очаквал с цялото си безочие, че цялата вселена ще чака някакъв си човек?

Е, в известен смисъл, така е. Нашият космос е един от трилионите, продукт на една-единствена плодовита уникалност, чиито дъщерни черни дупки пораждат безброй други вселени, всяка от които експлодира, разширява се и се охлажда в милиарди галактики, които на свой ред създават свои собствени черни дупки и плодовити уникалности и така нататък… Естествено, че сред всички тези експерименти се е появявал и разумът, макар и далеч не толкова често, колкото си мислиш.

Още по-редки са създанията, състоящите изцяло от плът, които поглеждат нагоре към звездите и жадуват да прекосят огромните бездни празно пространство.

Най-рядко се срещат онези, които намират друг начин, подминават студения вакуум и откриват преки пътища до много по-богати области. Толкова рядко, че са на границата на уникалността. Оттук и празнотата на онова, което Махарал така драматично нарече „духовна равнина“. По-дълбок континуум, създаден от материал по-основен от енергията и материята. Граница, която той смяташе да прекрачи като бог, използвайки целия този суров материал, за да създаде рай по свой вкус.