Дейвид Брин - Килн хора

О, вие сте уникати, вие, човеци с горещи души. Толкова сте изпълнени с дефекти. Удивително бляскави. Привилегия е да бъдете наблюдавани как започвате да се пробуждате. Как започвате да избирате.

Започна ли да подозираш кой съм?

Този глас, който погрешно прие за водач… скоро ще откриеш, че „аз“ никога не давам команди, нито дори предложения. През повечето време аз предимно предвиждам, коментирам и предричам.

Не, не съм твоят Вергилий. Не съм ментор или извор на мъдростта. Аз съм твоето ехо , ти-който-беше-Албърт-и-нещо-повече. Начин да си спомняш неща, които още не си научил. Едно от многото удобства, с които скоро ще започнеш да свикваш все повече, където парадоксът е нормален факт от живота.

Обратно в орто-момента — все още движейки се напред с подскоци и внезапни спирания — събитията скоро ще достигнат до кулминацията си. Още само три маха на махалото на Йосил, докато брациерът трупа енергия, готвейки се да изригне независимо дали човешки отпечатък ще му даде индивидуалност. Независимо дали градът от умиращи души го очаква да го нахрани в оргия на некрофагия.

Какво, още ли те е грижа? Добре тогава, нека предскажа, че отново ще се върнеш назад, за да побутнеш събитията още малко. Действай.

Ще откриеш един зелен Албърт, който нарича себе си „франки“… по-скоро онова, което е останало от него… по-малко от час преди орто-момента. Да, точно там. Малко след като ръката му бе откъсната от затварящия се капак на мотора и той падна през покрива на вилата на Йосил в пълната с останки дневна.

Той може би се нуждае от малко окуражаване точно в този момент. Какъв подход ще използваш?

Смяташ да го сгълчиш да не се въргаля там в праха и да гледа как харлито отлита, чувствайки се победен и готов да свърши?

Е, тогава опитай да имитираш моя пророчески тон и го гледай само как реагира тоя зелен!

Освен за това, че Клара никога няма да научи цялата история… и сега лошите ще победят.

О, Господи. Що за досаден вътрешен глас го каза това последното? Що за заяждане? Ако можех, щях да го изхвърля! Я млъквай и ме остави да умра на спокойствие…

И к’во, ще си лежиш там и ще ги оставиш да се измъкнат, така ли?

Мамка му. Не трябва да обръщам внимание на някакъв си вманиачен ъгъл на душата на евтин голем, родил се по погрешка като франки… станал призрак… който всеки момент ще се превърне в смиващ се труп.

Кой е труп? Говори за себе си.

Страшно остроумно. Точно така — говори за себе си. И колкото и да се мъчех да не обръщам внимание на тъпичкия гласец, се случи нещо изненадващо. Дясната ми ръка се раздвижи и се вдигна…

О, добре. Може и да стане.

Разпердушиненият зелен се размърдва! И просто за подсигуровка ти ще продължиш да му досаждаш по време на дългото му пълзене в пещерата, след това по време на катеренето нагоре по стълбите и така нататък.

Само не преувеличавай ролята на това дразнене — нито пък на осъществяването, предизвикано от присъствието ти като наблюдател. Тези неща имат много по-малко значение от физическото действие в „истинския“ свят на причината и следствието. Зеленият би могъл да извърши всичко това и без твоята/моята/нашата намеса!

Няма значение. Ще го направиш и ще го вбесиш. Това може да помогне да бъдат спасени милиони животи и да отклони Постоянната вълна към друга съдба. Така че непременно действай.

Сега може би ще се върнеш няколко часа назад до момента в апартамента на Пал и ще прошепнеш на зеления да обърне глава и да се заслуша в решителния момент. Може би… о, разбира се, че ще го направиш.

Винаги се месиш още от самото начало. Това е част от научаването. От ставането.

Обратно в орто-момента — минал е още един мах, подобно на тиктакане на гигантски часовник. Изненадващи резонанси разбъркват Постоянната вълна, пораждайки загриженост у двамата изпаднали в пат противници. Навсякъде амплитудите на вероятността рухват като квантови плочки за домино.

Битката е приключила. Тя вече не е под техен контрол.

За Йосил новината е гибелна. Ракетите може изобщо да не бъдат изстреляни! Няма да има дъжд от вируси, който да покоси милиони и да нахрани брациерния лъч, когато пристигне там. Реейки се над града, той ще ожъне само трохи. Няколкото хиляди, които умират всеки ден, ще открият, че отвъдният свят няма нищо общо с онова, на което са ги учили в черквата! Но Йосил е отчаян, защото такова мижаво подкрепление никога няма да даде на брациера силата, от която се нуждае, за да се превърне в духовен бегемот, способен да подчини душевното пространство на могъщата си воля.