Дейвид Брин - Килн хора

Вгледай Се По-Дълбоко, Албърт. Виж Как Душевното Пространство Се Появява От Безграничните Възможности На Морето На Дирак. Прекарало Десет Милиарда Години В Сън, То Очаква Същността, Която Може Да Наблюдава. Някой, Способен Да Огъне Всички Квантови Вероятности С Финес, Неподозиран От Теоретиците…

Спри!

Всички Тези Технобрътвежи Са На дубЙосил! Докато Спектърът Му Разрязва Постоянната Вълна, Той Продължава Да Се Опитва Да Наложи Гледната Си Точка За Божественост.

Колко Маха Остават Преди Двубоят Ни Да Разпердушини Всичко?

Решението Зависи От истАлбърт.

Решавай! — Казвам На Малкия Органичен Човек, Какъвто Бях Навремето. — Решавай Веднага!

Мислите ни не бяха в синхрон. Времето течеше по различен начин в онази променена и усилена версия на „мен“. Гласът й прииждаше и се оттегляше на вълни. Трябваха ми няколко интензивни секунди на инструктаж преди по-бавният ми органичен ум да започне да схваща основните линии — великолепното откритие, направено от гениалния баща на Риту. И планът му да дострои арката на живота на вида ни.

Колко пъти съм отминавал с презрение всички онези мистици, приемащи думата, „солистика“ буквално! Те виждаха отвъд баналната ни способност да живеем успоредни животи косвената надежда — или ужас, — че човечеството е пресякло някаква граница, предполагаща нова съдба. И на мен ми се предлагаше да играя ключова роля в най-великото събитие от Големия взрив насам!

За да я поема, трябваше просто да умра.

Нима Това Така И Така Не Се Случва? Просто Го Приближи С Няколко Минути — подканих се аз.

Грабни Каквото Ти Попадне. И Сопа Ще Свърши Работа.

Олюлявайки се, забелязах на намиращата се недалеч конзола остър молив.

Преди още да го пожелая — а може би и не съм — той бе в ръката ми и острието му доближаваше дясното ми око.

Един силен натиск и щеше да се роди новата ера.

— О, Господи! — изстенах аз.

И веднага от устата ми в отговор се разнесе собственият ми глас:

— Да. Тук Съм. И Бъди Сигурен, Това Ще Ми Послужи Добре.

Легнал на студения каменен под — мразовитото утро нахлуваше през отвора, — вдигнах единственото си оръжие — извития и изпечен крак, който бях откъртил от собственото си тяло.

Имах право само на един опит.

Когато на екрана светна надпис ГОТОВНОСТ , от ракетната установка се чу изщракване .

Натрапчивият глас, който ме доведе дотук, бе изчезнал. Почувствах се малко самотен без публика, която да гледа усилията ми.

„Започва се“ — помислих си. Единственият ми функциониращ крайник — ръката — затрепери с цялата си сила и аз хвърлих…

Върхът на молива приближаваше окото ми. Изстенах проклятие и почувствах бързо окуражаване от намиращата се наблизо божествена машина. Един-единствен тласък и щеше да се роди новата ера, която щеше да сбъдне безброй отчаяни мечти.

А и съм се погубвал многократно още откакто навърших шестнадесет, нали?

Само че онези бяха дубъли.

Моето органично тяло се бунтуваше срещу плана. То крещеше с пълен глас и искаше да оцелее!

Същият сблъсък с инстинкта за оцеляване бе подгонил истМахарал да захвърли собствения си проект преди почти седмица и да побегне обезумял в пустинната нощ.

— Но Ти Си Направен От По-Твърд Материал — отговори ми собствената ми уста. — Съедини Се С Мен. Ще Бъде Същото Като Обикновено Прехвърляне.

Един ден е достатъчен за дубъл, когато знае, че ще се слее отново с по-голямата си същност. Нима това не бе същото? Светците са се качвали на кладите с по-малко увереност, отколкото ми се предлагаше на мен.

„Добре“ — помислих си и решителността вля сили в ръката ми.

Върхът на молива трепна…

Внезапно недалеч светнаха кехлибарени предупредителни светлини и автоматично привлякоха погледа ми.

Холографски изображения дадоха близък план към някакъв ужасно изглеждащ непознат предмет, препречващ наклонена рампа. Новината за саботажа предизвика остър резонанс между сивия, червения и всичките им виртуални копия.

Защо Ракетите Не Излитат?

А, Ето Я Причината — Още Един Аз!

Зеленият От Вторник, Направен, За Да Почисти Тоалетната И Да Окоси Ливадата… Тъпото Нещо Не Би Трябвало Да Съществува Още!