Дейвид Брин - Килн хора

„Това е — помислих си. — Някакъв бързодействащ супервирус. Ще пукна след няколко минути.

Жалко, Тъкмо щях да разбера какво става тук.

Може би трябваше да си остана вкъщи и да бъда взривен? Поне щеше да е бързо. Така и не постигнах истинската си цел, заради която бях тръгнал.

Съжалявам, Клара. Наистина се опитах…“

Появиха се още симптоми и сетивата ми се замъглиха. Можех да се закълна, че пространството между пленените големи, което допреди малко изглеждаше празно, сега се плискаше и вълнуваше като някакъв гъст флуид! Движенията бяха като насън, невъзможни за изразяване, подобно на интерпретация на димен скулптор на маниашки танц.

За миг имах впечатлението, че виждам батальони еднакви призрачни същности, събиращи се на безчислени тълпи, но същевременно някак си имаше достатъчно място за още повече редици. С изключение на моментите, когато през тях минаваше махалото. Тогава се понасяха груби вълни, като трансформираха множества от маршируващите фигури, придаваха им лице.

Видях пред мен да се рее образът на Йосил Махарал.

— Албърт, добре ли си? — промърмори Риту, но аз избутах ръката й. Нека да си помисли, че съм й ядосан, задето ме бе накиснала във всичко това. Просто не исках да я заразя.

Не исках да заразя никого . И затова, въпреки стомашните конвулсии, халюцинациите и дезориентацията, се принудих да извърна поглед от щуротиите в центъра на лабораторията и го насочих към машинариите покрай стените на залата в търсене на някакви следи за биоагентите. Единствено те имаха значение.

Ето там.

Едва успях да забележа компютъра. Един от онези скъпи модели AI-XIX. Прекалено умни за силиций. Несъмнено един от основните инструменти на Махарал, а може би и главният контрольор на процеса. И именно онова, което човек като мен би размазал на парчета, без да му е необходимо да разучава спецификациите как и защо.

Ще успея ли да се добера дотам и да го направя бързо?

Поне имах цел.

Един стоящ наблизо Бета — може би същият военен дубъл, с когото разговаряхме в тунела — сграбчи парапета на балкона и изкрещя с такъв неочаквано умолителен тон, че се изненадах. Никога не бях чувал Бета да говори по такъв начин.

— Йосил! Татко, спри… имахме уговорка!

Дяволите да го вземат този импулс да диктувам, вграден в едно от голем-телата, служещи за огледала, затварящи растящата вълна.

Между брациерните полюси се надига нов вид Постоянна вълна. Скоро тя ще излезе от затвора си, пръскайки тези порцеланови кукли с достатъчно сила, за да издържи седмици над умиращия град, хранейки се с манната на милионите угасващи пламъчета. Храна, достатъчна да завърши преобразяването от създание в Създател.

Докато тече обратното броене, се води отчаяна битка. Кой отпечатък ще носи създаденият от брациера бог? Чия личност? Точно в този момент вълната се колебае между две възможни положения — две противоположни дефиниции на Аз .

Йосил е с мен, границите ни се припокриват в завихряния, подобно на две неподдаващи се на смесване течности. И двамата крещим срещу това противоестествено сливане! Все едно да се опитваш да прехвърлиш в себе си чужд дубъл — нещастие, което никой не опитва втори път. Как можеш да споделяш с някого, без да имате съгласие за измерения като ляво-дясно? Горе-долу? Вътре-вън? В солистичен план всичко това е субективно. Моите версии побягват под ъгли, които нямат нищо общо с неговите.

Общуването ще настъпи, когато най-накрая се издигна над всичко това като всичко променящо божество. Ще установя честни мерки, които са прости и универсални, и ще поканя всички да се присъединят към мен в огромния нов космос! Използвайки суров материал, по-прост и от вакуума, заедно ще създаваме звезди и планети, цели нови Земи.

Но първо трябва да спечеля контрола.

Аз съм по-отдавна тук и растях неимоверно през последните няколко часа. Но противникът ми знае повече на теория. Той също така има предимството на позицията си. С всяко ритмично преминаване махалото ме разрязва като нож, минавайки през мекия център на брациера, през най-енергетичната и чувствителна точка.

Нещо по-лошо, дърпа ме присъствието истАлбърт , който е толкова близко, че образът му влиза в мен през две очи. Червеният дубъл го вижда как се спуска от западния парапет. ИстАлбърт изглежда ужасно. Потен и пребледнял. Тресе се. Истински ужас.

С всяка негова приближаваща стъпка брациерът потръпва!