Дейвид Брин - Килн хора

Сега разбирам как би трябвало да работи… как вътрешният огън на дубЙосил може да запали подсилените енергии на брациера, пращайки собствения си впечатък при всяко преминаване, подобно на прокарването на цилиндричен печат през мека глина. Независимо от всичко, което се е провалило — независимо от присъствието ми, — планът му може да проработи. Той може да успее да поеме нещата в свои ръце, да ме изличи!

Или пък да се унищожим един друг, оставяйки след себе си дим, самоподхранващ се лъч от духовна същност, която да избухне неуправляемо навън, като унищожителна буря. Като психлон…

Мислех, че вече нищо не може да ме уплаши. Грешал съм.

Единственото, което искам в момента, е да се махна. Да се върна към празната красота на душевния пейзаж. Отново да съзерцавам девствените територии, по-огромни от всеки непроучен континент, по-обещаващ от Галактика, макар и засега да е едва колонизиран само от няколко милиарда миниатюрни водорасли покрай брега. Водорасли, които едва подозират собственото си потенциално бъдеще.

Особено един стрък неподозиращи водорасли — само няколко милиона, — които са белязани с участта да бъдат жертвата. Подобно на прислужници, придружаващи вавилонски монарх в гробницата му, тяхната роля е да умрат, отдавайки душевните си енергии на брациерния лъч, за да изстреля Постоянната вълна към по-висше състояние.

Древните биха нарекли това извличане на тайнствена сила от самата смърт „некромантия“. Независимо от името, то ще бъде едно отвратително престъпление…

… а аз почти се бях примирил с него. Всички онези угасващи въгленчета, които бях видял преди — умиращи човешки души, жадуващи в последните си мигове да полетят свободни, след това изгасващи, без да оставят пепеливи следи по безплодната равнина — това ще направи разбитите им надежди да си струват, нали?

След като съм видял Континента на Безсмъртната воля, примамван от богатството и възможностите му, колко сериозно мога да се тревожа за няколко обречени водорасли на брега?

Освен…

Освен че едно от онези пламъчета започва да ме дразни като камъче в обувката. Душевното пространство не се измерва в метри, а във влечение, и тази искрица е твърде близко до мен, закрепена като сянка. Едва сега се обръщам да разгледам досадника и откривам…

… че това съм аз!

Или по-точно, това е живият, дишащ Албърт Морис — източникът на Постоянната вълна, която аз така усилих. Усещам как се приближава във физическото пространство, изпълнен с всички онези органични страхове, импулси и симпатии. Нервен и въпреки това упорит както винаги, толкова близко, че можем да се докоснем.

Как е възможно това?

ДубЙосил твърдеше, че е убил Морис с открадната ракета! Смъртта на тялото трябваше да премахне котвата и да освободи душата. Видях новините, горящата къща и градината. И въпреки това той е оцелял.

Сигурно именно затова личността ми така и не бе изтрита! Вълната е продължила да впечатва по някакъв начин от оригиналния източник, докато е станала самоподдържаща се.

Това е чудесно. Радвам се, че съм тук. Но сега какво? Дали присъствието на Албърт ще промени нещо? Дали неговата биотична котва ще прикове брациера към „реалността“, когато настъпи решителният момент за свободния полет?

Призракът на Йосил привърши с настаняването си. Вражеските войници разбиват последната врата и той вече не може да отлага. Приготвя се да пусне махалото и събира кураж да произнесе гласова команда.

— Започни финалния етап! — крещи той към контролиращия компютър. — Изстреляй ракетите!

Така. Готов съм за битката, увереността ми се връща. Каквото и да се случи с града, не е по моя вина. Масовото убийство няма да бъде мое дело. Тяхната карма не може да ме засегне.

Аз съм жертва като всички останали, нали?

И ще направя така, че жертвата да си струва.

Една самотна бледа звезда блестеше през грубо изсечения прозорец; трептеше като светлинките по панела на тъмната машина, която изпълваше стаичката в края на стълбите почти изцяло. Когато механизмът се разбуди, вместо рев в съсипаните си уши усетих зловещи вибрации изпод земята. Малките предмети със заплашителните, подобни на коси символи, затегнаха формацията си в захранващия механизъм. Току-що бях разпознал в машината автоматична ракетна установка. По дяволите. Лошо.

Лошо, наистина.

Може би трябва да станеш.

Вместо от заяждане, имах нужда от идея как. Как именно да спра механизма!