Дейвид Брин - Килн хора

Роднинската жестокост може да бъде отвратителна. Както и унищожителната омраза към самия себе си. А това лежеше някъде между двете.

— Трябва да призная, че през последните няколко месеца тя се съпротивлява много ожесточено — продължи Бета. — Откакто научи за мен, престана да впечатва и убиваше всеки Бета, който се връщаше за прехвърляне. Започнаха да ми свършват пуснатите със закъснение версии!

— Онзи дубъл, който намерих в контейнера зад къщата…

— Бум! — Бета имитира с пръст стрелба с пистолет. — Риту му видя сметката. После грабна грима на татко и се маскира да изглежда точно като него с надеждата, че така ще успее да тръгне на юг с теб и… — Бета поклати глава. — Е, да си призная, силата й ме изненада. Можех само да й повлияя малко отвътре. Браво на теб, Алфа!

— Колко трогателно — отговорих вместо Риту, която изглеждаше прекалено гневна, за да говори. — Значи те е обичал най-много. И затова ли в момента си пробиваш с бой път към скривалището на доброто татенце?

Преди Бета да успее да отговори, нещо в главата ми прещрака.

— Лабораторията не е празна и не се охранява просто от изоставени роботи. Има някой вътре, и се готви да използва оръжието за някакъв зловещ замисъл. Убиецът на Йосил ли е това? Да не би да се опитваш да отмъстиш за баща си?

Бета помълча, после се съгласи.

— В известен смисъл. Но доколкото погребаните мисли излизат наяве, както вече знаеш — той кимна към Риту, — ние имаме с баща си много повече общо, отколкото си си представял.

Риту примигна и за пръв път погледна право към голема.

— Да не искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че гений като неговия никога не би могъл да се съдържа в една-единствена личност, нито пък в един човешки мозък. При Йосил разделението не беше толкова категорично. Но все пак…

Изсумтях — сетих се за онези лоши филми, за които си говорехме с Риту по време на прехода през пустинята. Колко от тях бяха фокусирани върху същия стар кошмар, облечен в съвременна опаковка — страхът да бъдеш завладян от собственото си създание, от тъмната си половина. В случая с Риту технологията бе превърнала кошмара в действителност, изграждайки от една неприятна черта на характера напълно истински престъпник.

А колко по-далеч би стигнал същият синдром, отприщен от виртуоз?

— Значи Махарал…

Преди да успея да завърша, по коридора се разнесе остро изсвирване.

— Крайно време беше! — Големият боен дубъл тромаво се изправи, като щадеше наранената си лява страна, и ни направи знак да го последваме. — Пътят напред е чист.

Когато Риту затрепери, големът я успокои.

— Представи си го като семейно събиране. Да вървим да видим на какво е станал татко.

По грубо изсеченото стълбище нямаше лампи и не можех да преценя колко време се влачех нагоре с едната си ръка и половин крак, ръсейки парченца от себе си по пътя. Изкачването изглеждаше неопределено дълго с изключение на ритмичните думкания всеки път, когато разнебитеното ми тяло се преместваше едно стъпало нагоре. Преброих сто и четиридесет такива думкания. Сто и четиридесет възможности да почина завинаги в тъмното — докато пълната тъмнина около мен не започна да се разсейва.

— По стълбите се появи светлина — съвсем слаба, но всъщност ме окуражи малко. Трудно е да се чувстваш съвсем отчаян в онзи особен момент, когато виждаш първия признак на разсъмването.

Наистина беше дневна светлина. Проникваше през неравен отвор в отсрещната стена на малка стая, изпълнена почти изцяло от някаква обемиста машина. Пропълзях по-близо и видях тръба, насочена към малкия прозорец. Здравата рамка съдържаше повече от дузина по-малки тръби с гръбни и гръдни перки, сякаш за да могат да маневрират свободно във вода или въздух.

Здравото ми око забеляза зловещи, подобни на извити ятагани символи по гладките изтънени върхове. Но въпреки това разбирането идваше бавно.

„Ракети — помислих си аз, съпротивлявайки се на изтощението преди разпадането. — Наредени в автоматична изстрелваща система.

И… — продължих, когато редицата електронни дисплеи светнаха… — И машинарията току-що се включи.“

Докато раста, докато знанието ме изпълва, все повече започвам да оценявам грандиозния замисъл, довел мъчителя ми до това място и този момент. И колкото повече се е доближавал до величието през последните месеци, то толкова повече е плашело горкия Йосил Махарал. Нищо чудно, защото той стоеше самотен на върха на издигащата се арка, построена през хилядолетията от Най-великите умове на човечеството, всеки от които се е сражавал с мрака по свой собствен начин, независимо от всички спънки и превратности.