Дейвид Брин - Килн хора

Упоритият гняв почти ме заслепи. Нямах нужда някакъв нахалник да ми досажда в последните мигове на жалкото ми съществуване!

О, но може би имаш.

И за мое най-голямо учудване разбрах, че нещо в това твърдение е вярно.

Не можех — и все още не мога — да обясня какво ме накара да приема съвета въпреки всички доводи и разум, да обърна гръб на двете известни възможности и да инвестирам всичко, което бе останало от мен, в едно последно обезсърчително катерене.

Може би се равняваше на… защо не?

Обърнах гръб на изкусителната пещ… и на следите на Бета… и запълзях нагоре по грубите стълби.

Двамата с Риту бяхме хванати в капан в ужасния тунел под Урака Меса с една група врагове, които се биеха зад нас, докато друга препречваше пътя напред. Можехме само да се свием в тесния проход, докато звуците от стрелбата ехтяха, от всички посоки.

Бета май оставаше без пръсти. Наглеждаше ни само един повреден дубъл. Но въпреки това той бе достатъчен, за да накара двама изплашени органични да се държат прилично.

— Трябваше да направя повече от себе си, когато имах възможност — измърмори гигантският голем.

Риту трепна. Вече бе изтощена от впечатването на толкова много дубъли с алтернативната личност, която носеше в главата си, принудена да го прави от натиск, по-силен от всякакво пристрастяване. Мисълта за още копиране само можеше да засили омразата й към самата себе си. Тревожех се, че Риту може внезапно да скочи и да се опита да приключи с мизерния си живот, като хвърли тялото си сред мелето преди войниците и от двете страни да я забележат и да спрат огъня.

Без да мога да й помогна по друг начин — и понеже изпитвах отчаяна потребност да забравя собствените си грижи, — започнах да я разпитвам.

— Кога разбра за Бета?

Отначало изглеждаше, че не ме е чула. Хапеше устни и очите й нервно се стрелкаха настрани. Повторих въпроса си. Най-накрая тя отговори, като избягваше погледа ми.

— Още като дете усещах, че с мен нещо не е наред. Някакъв вътрешен конфликт ме караше да правя или казвам неща, които не исках или за които щях да съжалявам, да късам отношения и… — Риту поклати глава. — Предполагам, че повечето юноши са в състояние да опишат абсолютно същия проблем. Но стана много по-лошо, когато започнах да впечатвам. Дубълите изчезваха или се връщаха само за да прехвърлят откъслечни спомени. Можеш ли да си представиш колко отчайващо и нечестно ми се струваше? Аз бях родена в този бизнес. Зная за дублирането повече, отколкото повечето от служителите в изследователския отдел! И продължавах да си казвам, че нещо не е наред с машините. И че ще се оправи със следващия модел.

Обърна се и ме погледна в очите.

— Предполагам, че на това му викат отричане.

„Без майтап.“ Все едно да кажеш, че океанът е мокър.

— Обръщала ли си се към някого за помощ?

Тя сведе обитаваните си от духове очи.

— Мислиш ли, че се нуждая от помощ?

С мъка успях да потисна автоматичния, отвратителен смях. Силата й на потискане трябваше да е невероятно голяма, че дори да не позволява задаването на такъв въпрос, докато треперехме на това ужасно място.

— Кога започнах да разбирам ли? — продължи Риту след кратко мълчание. — Преди няколко седмици чух татко и Енеас да се карат жестоко по въпроса дали да обявят някои нови открития, сред които и удължаването на трайността на дубълите. Енеас нарече методите все още експериментални и се оплакваше, че голяма част от изследванията на татко са насочени към областта на мистиката, като например нехомоложното впечатване…

Полагах искрени усилия да изслушам историята, която Риту най-сетне се съгласи да разкаже. Беше ми интересно, честна дума. Но тунелът ми се струваше толкова задушен и горещ… питах се дали изпотяването ми не е симптом на някаква отвратителна болест, която съм пипнал при краткото си посещение в биологичното хранилище? Дали свръхбързите патогени вече не унищожаваха плътта ми?

Не исках да мисля за това! Също като Риту, търсех разсейване от безпомощността в разговора.

— Ъъъ… възможно ли е тези разправии с Енеас да обясняват защо баща ти е решил да се скрие?

— Предполагам… но те винаги са спорили като братя, още откакто Енеас купи процеса на Бевисов-Махарал за одушевяване на куклите си. Обикновено след това се успокояваха и уреждаха проблемите.

— Но не и този път — подсказах аз. — Каолин…